Евгения Динева
Евгения Динева е автор на проза и поезия на български и английски език. Завършва филология в Центъра за източни езици и култури към СУ „Климент Охридски“, след което заминава за Индия. Магистър е по културна дипломация и геополитика.
Пълна биография >
Нейни текстове са публикувани в Oxford Poetry Library, The Hong Kong Review, Ethel и др. Дебютната ѝ стихосбирка „Животните нямат бащи“ (2023) попада в краткия списък за литературните награди „Перото“. Евгения Динева е удостоена с писателската стипендия на Traduki за 2025 г. и участва в 8-ми Patras World Poetry Festival 2025. В момента работи по сборник с разкази.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
Ако трябва да отговоря с една дума, бих казала : действие.
За прочитането на една поема трябват няколко минути (често пъти и по-малко). Тя обаче не свършва с последната дума от текста, или препинателния знак. Поезията е преживяване, което остава с нас и ни променя – понякога осезаемо, друг път – не съвсем, но във всеки случай е процес.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Опитвам се да не мисля за който и да било акт на изкуство в контекста на смъртта (разбира се – с уговорката, че смъртта се разбира като край). Затова ще спра до съзряването.
Текстът за мен се появява много често от конкретна дума, която чувам или прочитам. Например, наскоро някой каза, че „граница“ значи „болка“ и това ми беше достатъчно да започна да мисля в посока. Поезията започва да живее, когато някой друг я прочете и това пък е началото на един още по-вълнуващ етап.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
В “Why I Write” Оруел казва: „Мнението, че изкуството няма нищо общо с политиката само по себе си е политическо становище.“
Има теми, които ме вълнуват особено като една от тях е ролята на жените в изкуството и по-конкретно какво всъщност влагаме в понятието „жена-артист“ или „женско писане“.
Какво искаш да остане след думите?
Думите са само началото – на диалог, история или път.
Къде отиват ненаписаните истории?
Може би се превръщат в музика, разговор, повод за пътешествие. Понякога историите се променят, остават само като спомен, може дори да се забравят. Но е важно да не остават потиснати или пренебрегнати.
Първият път, в който се удавих
Всеки път, когато някой си отиде
или изчезне надалеч,
си спомням за едно място –
малко езеро в планините
до града, в който израснах.
Там слънцето залязва,
водата е топла от лъчите,
потънали в нея.
Там аз оставам на шест,
майка ми е още жива.
Аз съм във водата
и само вдишване по-късно
тя изпълва дробовете ми.
Майка ми скача при мен –
още облечена, даже с цигара.
Тя ме издърпва, а аз се давя.
И никой наоколо не забелязва.
Таксидермия
Изскубвам макове от корен,
а листенцата им се разпадат
като капки акрил по бяла покривка.
Прибирам стеблото и го суша на слънце,
после го крия между страниците на книга,
където да остарее.
Хващам пеперуда и едното крило се отчупва,
а люспите се размазват по дланта ми.
Ветеринарите съветват да се отреже здравото,
за да пасва на раненото.
Изтръгвам и двете – оставям тялото за птиците.
Хвърлям камък по врабче
и то тупва в тревата
като керемида от покрив.
Отделям меката тъкан от чупливия гръден кош.
Съединявам парчета –
строя скелет, който да вземеш със себе си
и да построиш в дома си.
Не мисли, че събирам смърт –
костите разказват живота.
И само тях имам да ти оставя.
Това, което не знаех
Зъбите ни започват да падат,
когато сме на шест. Тогава
изричаме и най-много лъжи.
Племенникът ми е наследил от мен
не само кривата усмивка,
но и вълнението от измислици.
Започнахме всичко уж на шега.
Първо аз казах, че не знам кой е ударил Дими.
После той не ме издаде, че го пратих за цигари
сам, в осем вечерта.
Не познавах задоволството,
докато не го видях растящо в очите му
всеки път щом прикриехме нещо.
И докато то не разцъфтя на лицето му,
а майка му свъси вежди и каза:
„Добре, приберете го“
за кучето, което уж сме намерили
изоставено в парка.
Не познавах и колебанието, докато
то не започна да се превръща в притеснение
от лекотата, с която получаваме даром това,
което не сме готови да пазим.
За лъжите няма възраст, макар на шест
децата вече да знаят, че животните дишат.
Че безусловните неща са малко,
а ние сме жестоки именно към тях.
Не познавах страха от това да оставя
Павел да си играе сам на двора,
докато не чух скимтенето,
и не успях да върна времето.
Тогава научих, че пулсът е само ехо на тъкани и нерви,
а опитът за изкуствено дишане не стига за цял живот.
Че това да държиш нещо толкова близо до себе си
може да изстиска кислорода от дробовете му.
Ако искаш нещо да принадлежи само на теб,
трябва да го отнемеш от цялото небе.
Кучето ми спи на балкона
Попитах те защо не спиш нощем,
а ти каза, че не е моя работа.
Надвесена над парапета,
паузата погълна всичко между нас
и както в кухина по пода
полази разбирането,
че дори не искаш да си тук.
Пукнатината се разлисти към краката ми
и чух страха ти –
че някой може да скочи,
че ти може да скочиш,
че нероденото ти дете може да скочи.
А аз те държа над тая пропаст
и чакам отговор.
И докато те чаках, реших да си взема куче –
сега то спи на странни места.
Клуб на тъжните момичета
Първия път, когато заспах във ваната,
майка ми се разплака. Мислеше, че вината е нейна.
Години по-късно аз още не знам
дали сестра ми е родила момиче или момче,
но мама понякога звъни за Коледа
или на рождения ми ден.
Аз съм тази, за която не остават прибори.
Излишната в тройката.
Имам различна четка за зъби за хотелската стая
в Лондон, Букурещ или Пловдив
и, между другото, жена ти се обади.
Не знам дали си ѝ разказал за рибите, които си имал като дете,
и как те сами са се заровили в пясъка, преди да умрат.
Не кръстих костенурката си Бог –
костенурките живеят твърде дълго,
а мен ме изгониха от последния апартамент.
Разбира се, че харесвам Бертолучи,
така че можеш да ме наричаш Ева, Тео или Марлен.
Нищо от казаното няма да има значение утре,
но трябва да ти го разкажа.
Защото какъв е смисълът да бъда в Клуба на тъжните момичета,
ако никога не ти говоря за него.
Първият път
Острието пробива грапавата кора,
разкъсва тънката ципа, която държи плода цял.
Последният мъж, с когото излизах,
сложи ръката си на коляното ми и каза,
че всеки път с мен е като да докосва пластмасова кукла.
Разрязвам портокала,
сокът се разклонява по дъската, по масата
и я оцветява в червено.
Да прокървиш боли само първия път
и малко сега,
защото не се е случвало от година.
Забивам острието отново,
гъстата течност поглъща сладкия аромат,
скованите ми пръсти потъват в месестата част
и вече няма страх, срам или притеснение.
Само кръвта на Сан Дженаро в Неапол предвещава смърт.
Бог създава първо чудовищата. После всичко останало.
*
Открадни перо от врана и го скрий в крилете си.
Използвай го следващия път, когато летиш.
*
Да видиш една врана значи лош късмет.
Две са за щастие.
Шест означават смърт.
*
Ако винаги летиш назад, ще се изгубиш.
*
Беше на девет и баща ти те заведе на площадката зад блока, за да те научи да стреляш.
*
Ozulum е вид птица, която има само едно крило и лети на заден ход.
*
Нещо уцелва крилото ти и политаш право надолу.
*
Птиците Ozulum не съществуват.
*
Първият път, когато се опита да летиш, сбърка небето с океана.
*
Някои от твърденията тук са измислени.
Поезията е:
Ако трябва да отговоря с една дума, бих казала : действие.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Динева