Иван С. Вълев

Иван С. Вълев е роден през 1984 година в Сандански. Негови публикации са излизали в: „Литературен вестник“, списание „Жената днес“, в интернет изданията „Кръстопът“, „Литературен клуб“, Public Republic, Dictum, High View Art, „Открита литература“, „Алманах Бургас“, списание „Съвременник“, „Море“ и др., както и в антологиите „Различна тишина“, „Сърцето на България“, „Поезия срещу войната“ и „9 поети“.

Пълна биография >

Лауреат е на различни форуми, между които са конкурсът „Петко и Пенчо Славейкови“ Трявна и поетичният конкурс по случай 130 години от рождението на Сирак Скитник.
Първата му книга „Завой“ получава голямата награда „Пегас“ за поезия на 46-тия Национален конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ 2018 г. и е номинирана за четвъртите годишни награди в раздел „Дебют“ на Националният център за книгата и литературен клуб „Перото“.
Втората му поетична книга „Навлизане в града“, издадена от „Скрибенс“, излиза през 2023-та и получава номинация в категория „Поезия“ за наградите на „Перото“. През 2024-та Иван С. Вълев е отличен с Националната награда за поезия на името на Константин Павлов за нов глас в българската поезия.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Поезията е:

когато думите успяват да настигнат честотата на сърцето, ускорението на краткия път към възвисяването.

Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?

Хубавото (и лошото) на моите текстове е, че веднъж споделени, те спират да ми принадлежат – те започват своя живот сред хората, а аз мога да се радвам или скърбя с тях, но нищо повече от това.

Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?

За мен по дефиниция изкуството е свързано с всичко, без значение от авторовите намерения. Така че отговорът е да, особено ако то успява в своята мисия на резонанс и възвисяване. Това, което ме гнети в момента е безразличието, глобалната липса на емпатия или по-лошо избирателната емпатия на фона на информационния излишък на времето.

Какво искаш да остане след думите?

По-различни хора.

Къде отиват ненаписаните истории?

В чистилището на авторовия ум.

Краят на нощта

е провинцията на времето –
некролози превземат афишите
и цветовете омекват.

На площада часовникът
още показва точния час,
въпреки че изостава
с двадесет и пет години.

Там само стъпките
напомнят сърцебиене –
облаци над изгрев,
осветени за последен път.

Разходка

Когато с теб
останем двама,
хоризонтът се разтапя
като маслото на платно
от Ренесанса.

Когато с теб
останем двама,
въздухът не стига
да си кажем
всичко.

Когато с теб
останем двама,
разходката ни
трае дни,
без дори да сме
помръднали на метър.

А ако попиташ другите,
които тук остават,
ще кажат просто – птица,
която
още обикаля
мястото на дънера,
отсечен
със дома ѝ.

Страх

На навика подвластни
и все пак внезапно,
птиците политат
над полетата
завинаги.

Ти не ги изпращаш
с лая, който си забравил,
откакто търсиш
любимите следи
под сърцето си.

Една тревога
отскоро
обикаля с теб,
но това не е
инстинктът,
който си загърбил,
а нещо по-голямо –

онази неизбежна
тленност
насред пустошта
в мъглата,
която
с птиците отлита.

Писмо в бутилка

Не го прочетох,
не го написа
бащата в мен,
който маха,
сбогува се,
(това умее
най-добре!),
смалява се
между вълните
на покривките,
вечният капитан на
корабите от салфетки –
корабокрушенец,
който така и не видя морето.

Даровете на морето

Мре моруна в маранята,
морето си мърмори –
мрак извира от очите,
мраз нахлува през устата,
морето си мърмори –
телата скупчени във лодка,
нямо махат ѝ за сбогом,
деца ли? не, вълните –
глухо плясват им крилата,
морето си мърмори –
даровете ви не искам,
даром ще приема всичко,
което е за вас излишно.

Госпъл

(Чистилище II)

Когато дойде часът ми,
Моля Те,
не ме прибирай
там долу,
знам какво заслужавам,
но как ще горя добре?
Само пушек
и никаква топлина –
толкова дълго бях
онова ненужно дърво
във влажния ъгъл.

Когато дойде часът ми,
Моля Те,
превърни ме
в кибритена клечка
(ще се пазя от студ,
ще се пазя от влага, кълна се!),

търпеливо ще чакам,
ще вложа всичките сили
за краткия момент
на проблясъка –
поне за миг
да бъде
светлина.

Поезията е:

когато думите успяват да настигнат честотата на сърцето, ускорението на краткия път към възвисяването.