Иваша Христова
Иваша Христова е автор и организатор на събития. Започва да пише на девет. В гимназията публикува стихотворения в „Публик Републик“ и „Ах, Мария“. Завършва средно образование във Франция. След това учи авторски театър и френска филология в СУ, но завършва Антропология в НБУ (2025). Участва в трупата на „Алма Алтер“, където играе в различни пиеси.
Пълна биография >
Инициатор и редактор на литературния вестник „Еволюция“ (2021). Организатор на различни събития, сред които фестивалите Balkan Exhibit Fest (2021) и „Граница Катарзис“ (2022), мултидисциплинарни издания с млади автори. През 2023 г. създава пърформанса Ares Ritmоs, който смесва литература и танц, ТР „Сфумато“. Автор на експерименталната книга „périphérie“ (2023), алтернативен литературен проект. Организатор и поет в мултидисциплинарната изложба с поезия и фотография за женската сексуалност „Тъмна стая“, галерия „ДОМ“, 2024. Галерист и мениджър на галерия Cable Depot (Лондон/София) 2025. Координатор на пърформанса „Лабиринтът на Венера“, 2025.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
намерена на пътя асоциация, „шамар от макове по кожата ти“, „планина за да я гледат вековете“, спасение и жажда едновременно, нужда и заличаване, копнеж по несъществуващото, отказ за приемане на невъзвратимото. Процес, в който се опитваме на дамерим общ език със света, който вече ни говори.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Ако пишех поезия… ще идва като случаен лъч през мръсните жълти стъкла на автобуси, влакове, яхти, сред противоречията на живота какъвто е и не е. Страхопочитание над дъха ни и опит да го спрем.
Порастването и съзряванто е винаги с другите, дори с липсата им, Сартр казва, че липсата на избор също е избор. Погледът на чужденеца, пръстът му по хартията, по екрана, няма значение. Въпросите, отвореното пространство, което споделяме. Сакрално и ефемерно.
Смъртта не е за всички. Стихотворенията, като хората, умират в забравата. Но тя е несигурна като всичко останало. Абсолютностите често грешат, казвах преди, дали още е често?
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Искам да кажа, че няма нищо задължително, НО ако имаше – щях да кажа, че изкуството, поезията и всичките му форми (визуално изкуство, кино, музика, театър, танц, всичко) е неминуемо свързано с времето си. Време без политика няма, взаимносвързаната ни природа е завинаги зависима от опитите да се справим със себе си. Проблемите са многобройни и всеобхватни, но има решения, има опити, има надежда. Като лични каузи взимам правата на жените, мигрантите, хората с психически проблеми, сексуално маргинализираните хора – тъй като произлизат от всички тези субкултурни групи. Опитвам се да го имплементирам в работата си. Огромен проблем, който ме касае, защото касае всеки жив човек, са нарастващите социални неравенствата, липсата на емпатия, колективното затъпяване на народа, озлобяването му, нарастващия фашизъм, който ни обръща едни срещу други. (Изрежете каквото искате, по тази тема мога да пиша много, няма да се извинявам.)
Какво искаш да остане след думите?
Бризът на усещането. За скромния си човешки опит имам вкуса на мадлената на Пруст по езика, когато погледна дъб, защото четох книгата под такъв преди около 10 години в гимназията. Оттогава реферирам човешкото. Би било добре да ни прави наистина по-добри хора, по-смислени, прощаващи, приемащи. Не съм сигурна, че мога да желая това от тях. Прекалено е оптимистично, утопия в чаша стъкло – те могат да създават и да рушат. Ще ми се след тях да остава по-доброто, ако са ползвани за такова.
Къде отиват ненаписаните истории?
Колективното несъзнавано? Rien ne se perd, rien ne se crée, tout se transforme – Antoine Lavoisier. Нищо не се губи, нищо не се създава, всичко се трансформира, впрочем Антоан не е писател, а химик, но писателите, творците – сме също създатели на светове, точно както математиците, физиците и химиците откриват и разбират такива, като понякога ги наименуват и донякъде създават в нашия свят – извеждайки ги на показ. Нищо не е свършило, докато не си тръгнем от тази конкретна човешка плът, всяка история може да бъде написана, а измислена – тя остава завинаги при нас.
*** Пръстите ми отразяват
Пръстите ми отразяват розовия залез в дъното на улицата.
Отписвам фрагменти от себе си,
от отказа да принадлежа.
Светът обърква релсите –
вени по градовете, които са ме закърмили.
Не разпознавам никого освен непознатия.
Продължавам настървено да прекрачвам думите си.
В гърлото стене прекаленият смут:
някой все ще ме види.
Изведнъж съм друга –
изкъпана от мислите им,
изгубена надежда в самотата на облаците.
Все някъде на изток ще погледнеш краката ми,
дълги и привличащи треви на мрака.
В блатото си съм винаги сама.
Вървя към себе си, окъпана в изкривения взор
на колективното човешко:
беззъбата уста на звяра в нас.
*** Черният сатурнов
Черният сатурнов обръч
около тревистото ми око в отражението
проницателно гледа света в затишието му.
Кабелите в небето –
същински изплезени конци,
се врат в полезрението ми.
Предателски разпределям думите само за себе си.
Крада тайните на вселената
и ги крия под полукосматите мишници,
за да ги оближе непознат.
Тревогите ми се разголват в търсене
на изгубеното още в невинността.
Корабокруширам в почти всяка изродена идентичност
и пак търся.
Образът казва – какво?
*** Черните ти ръце върху
Черните ти ръце върху белите ми длани над ожулените ми колене
в прилив на съновидения
през пластове от дъх, в който разделям образа ти от
чуждите, скупчени, засмени за снимка.
Изкривен от годините самота, в която не линея –
сто и
деветстотин деведесет и девет
сутрини –
в сутрешната мараня на хоризонта
бъркам действията с действия от смелост?
Опростявай тези истини по-често!
С пръстите докосвам хора, течностите им,
отпусни се по следите на непоправимото, последно.
Забравете, в себе си виждам само открехнатите парчета спомен,
в себе си сме винаги сами.
*** Хлиповете ми
Хлиповете ми
вълнообразно поглъщат въздуха
в контекста на дните ни.
Сама е това изобщо да те няма.
Заглъхващи в мълчанията на поколения покорни жени
са стегнатите скули, мненията ми.
Вталени в таза ми са болки и сразявания –
винаги мога да почерпя от нея,
жената преди себе си,
да позакърпя мълчанието.
Избухва ревът на окончанията,
степите на сухожилията,
костите, в които не се разпознаваме:
спомени, пукнати от храчки дим.
Изобщо да те няма,
да си сам:
не притежавам дори себе си.
Обемът на нещата е нещастие,
ново началото.
Животът – скован от рефенренции,
усмивка в дъното на времето,
отнесено към нас.
Хлиповете се удрят в бреговете ми.
Намирам ги из звуци и лъчи –
пробити образи на съвремието.
„Сама/и“.
Децата изобретиха огънят, завинаги
Чрез детските очи,
в короните на липите и черешите,
намираш чуждо присъствие
сред плодовете,
пращящи, изкъпани от слънцето.
Намествайки нагоните си
през разказващите гласове,
се намира балона от илюзии,
който пукаш
с опашката на детските чудовища.
Препасани с хвърчила и ябълки,
горските кралици се обливат с приключения,
връзват въображението,
пускат го да се топи и утаява
из развалините на съзнанието.
Границите на времето, мухообразно,
прекрачено,
на прага на цветовете.
Разказите остават самотни,
в миговете на безвремие
всички огньове изобретяват сънища,
по детски.
Поезията е:
намерена на пътя асоциация, „шамар от макове по кожата ти“, „планина за да я гледат вековете“, спасение и жажда едновременно, нужда и заличаване, копнеж по несъществуващото, отказ за приемане на невъзвратимото.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Христова