Калоян Христов

Калоян Христов завършва средното си образование в Националната Априловска гимназия. Завършва и специалност „Българска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“, както и магистратура към Факултета по педагогика в същия университет, специалност „Образователен мениджмънт“. Той е един от създателите и редакторите на литературния сайт Tetradkata.com, както и на издателство „Тетрадката“.

Пълна биография >

През 2018 г. излиза първата му книга с поезия „Съвпадения“. През 2020 г. се появява втората му стихосбирка – „Солени молекули“ (изд. „Знаци“). През 2024 г. излиза и третата му поетична книга „Апология на сетивността“ (изд. „Знаци“). Негови стихове са публикувани в „Литературен вестник“, сп. „Нова асоциална поезия“, сп. „Литературен свят“, сп. „Пламък“, алм. „Зорница“, LiterNet, антологията „Поезия срещу войната“ и др. Участва в международния поетичен фестивал „Софийските метафори“ през 2020, 2021, 2022, 2023 г. По покана на музикантите от група SoulBmoll пише текста на песента „Нова посока“, която става част от първия албум на групата.
Носител е на: Първа награда за поезия в Националния конкурс „Никола Вапцаров“ (2019), Голямата награда за поезия на Националния литературен конкурс „Море“ (2020), Априловска награда за книга на годината в категория „Млад автор“ (2021 и 2024), два пъти е финалист в международния поетичен конкурс „Мили Дуели“ (2019, 2021), номинация в разширения списък за Националната литературна награда „Перото“ (2021), почетна грамота от Националния литературен конкурс „Владимир Башев“ (2021). Негови стихове са преведени на английски, арабски, сръбски, испански и гръцки.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Поезията е:

опит да откриеш изгубеното.

Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?

Наистина поезията се появява и върви по своя път. Понякога се отклонява, връща се отново на пътя, спира за почивка; понякога бърза или всички около нея бързат и не є обръщат внимание, а тя, като всеки, иска любов. Тя само иска да живее с любов.

Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?

Надявам се изкуството днес да не е свързано с политика, защото то е всичко, но не и политика. Въпреки че някои явления в изкуството в настоящето говорят обратното. Все пак смятам, че изкуството, в частност литературата, винаги е гласът, който тихо, но болезнено назовава проблемите на времето, в което присъства. Все повече забравяме къде е човекът в нас и обръщаме гръб на човека отсреща.
Социалните несправедливости са другата тема, която няма как да пропусна. Пропасти има между нас и те няма да се напълнят с вода, за да доплаваме с лодка до другия бряг, защото не умеем да прокопаем канал, по който да дойде водата.

Какво искаш да остане след думите?

Топлина. Всъщност думите са настояще. Самите те са след(и). Те са следствие. Иска ми се, ако думите са следствие, да не повтаряме грешките. Правилните думи намират правилните хора и тогава се превръщат във вечност.

Къде отиват ненаписаните истории?

В най-добрите книги. Ненаписаните истории са като неосъществените срещи, в които никой никого не е наранил.

ДРУГИЯТ КРАЙ НА СОЛТА

Знаеш ли как се потушават бури? –
ме попита пясъкът.
Не знам –
отговорих аз.
Застани на ръба на някой морски нос
и напиши стихотворение за вятъра;
за необяснимото, което не можеш
да хванеш в ръцете си.
Помълчи.
Ако искаш да мълчиш
истински – говори с вълните.
Те ще те изслушат,
но няма да получиш отговор.
Ще докарат в краката ти спомени –
празни миди и миналогодишни медузи.
Ще разбереш, че на другия край на морето
в момента бушува война. Брегът е пуст,
ограден с мини, бягат семейства,
а бащите остават.
Помълчи още и ще ги чуеш.

Застани на ръба на скалите
и хвани за ръка детето в теб.
Дай му пясъчното хвърчило,
което пазиш в джоба си,
отпусни въжето му и
ги остави да вилнеят.

МОДЕЛИРАНЕ

Опитва се да прескочи мелниците на Сервантес,
а отдавна е забравил дори как се прескача кобила.
Вече не минава над огради, за да набере тайно череши,
а вдига плътен дувар, за да се скрие от другите.
Връвта на хвърчилото се рее в небето.

В чашата с мляко се дави муха
и никой няма да я извади,
защото никой не се смущава от нея.
Тя е героят на своето време –
морякът, напуснал последен моралния кораб.

И нито капка от чашата
не се е разляла.

*** Реката на настоящето

Реката на настоящето –
с всички брегове от пясък,
с историческите мостове и
оредели ракитаци.
Подмолите, където очакваме да открием
златната рибка,
но намираме стари консерви.
Някои приличат на нея,
но вече са задоволили нечие желание.

И безбройните плаващи
мигове, като диви патици,
които няма да отлетят
и се гмуркат в най-дълбокото.

КЛАСЬОР

Тя има любимо
занимание –
събира въздушни целувки.
Поставя ги в каталози.
Класифицира ги по възраст,
време и
плътност.

Тези, които се повтарят
ги връща обратно и
никога с никого
не ги разменя.

АПОЛОГИЯ НА СЕТИВНОСТТА

Защитавам те, любима.
Възхвалявам те,
за да те опазя.
Изчиствам те, кристална.
Затоплям те, за да си
спокойна.

Буковски възпя
ухото на Ван Гог,
а Ван Гог – изкуството
на свободата.
Ти не се тревожи!
Аз ще те пазя!
Ще бъдеш свободна!

Постоянно споря
с различните ти същности,
но един ден
ще се появи истинската,
с която се разбираме
чудесно,
стига само да си спомниш
общия ни език,
който никой
друг не знае.

ЗАСКРЕЖАВАНЕ

Вместо поредната банална
плюшена играчка
ще ти подаря снежен човек.

Ще те топли със сламените си ръце
и ще се вглежда в очите ти
със своите въгленови зеници.
Ще мълчите до камината
достатъчно дълго.

И ако го допуснеш до себе си,
той никога няма да се разтопи.

ОСТРОВ ПЕРСИНА. ЛАГЕРЪТ

Немите води.
Стените, ограждащи жестокостта.
Затворените уста, притиснатата в пода глава, начупените кости,
сухата болка.
Всичко е събрано в общ гроб.
Там са телата с историите, лицата със затворените завинаги очи,
устните с неизречените думи,
истината, която никога няма да се прибере вкъщи.

Сега тук гнездят десетки видове птици,
но не копаят три кубика пръст срещу 360 грама хляб,
кутия бульон и лъжица мармалад
за денонощие.

Някои от тях отлитат на юг,
други остават –
както остава неразказаната история.

LEGO

Назоваваш с три различни имена
своите същности,
за да откриеш някоя от тях.
Откъсваш от розовата си цялост
и я прилепяш
към дебелия порцеланов ръб
на чашата.

По обед слънцето
те затопля
и потичат реки
от неизживяни мигове.

Залязва денят в клепачите ти
и тихо –
свита в стаята, събираш
частите си, за да се създадеш
отново,
но винаги
една част не пасва.

Поезията е:

На първо място – пристан. Сплав от магика, заклинание, изричане на себе си и света по начина, по който съм способна в момента, заедно с болката от неизречимото.