Лилия Йовнова
Лилия Йовнова е родена през 1999 г. в София. Първата ѝ самостоятелна стихосбирка, „Моментът преди порастване“, е публикувана през 2018 г., а втората, „Кураж, сърце“ – през 2020 г.
Пълна биография >
Един от осемте автори в антологията „3/4 любов“, както и част от множество други печатни и онлайн издания. Тя е носител на Първа награда „Малки поетики“ (2014). Продължава да пише, въпреки че все така намира определението „поет“ за излишно претенциозно; предпочита да се придържа към „нещотърсач“.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
Шестото, най-нежното, сетиво.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
По друг начин виждам живота ѝ – измервам го в моменти, които прекарва при мен и тези, в които никаква я няма. Появява се, прави няколко бури в чаша вода и после я няма с месеци; не я питам какви ги върши, когато не е наблизо.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Всеки, който смята, че борави с разума си, би трябвало да си дава сметка, че живеейки сред други човешки същества, съществувайки в някакъв социален контекст – то неизбежно си свързан с политиката. Гнети ме, че става все по-общоприето и поощрявано да си агресивен и да си простак – и измеренията на това са във всеки един социален, икономически и политически аспект, за който мога да си помисля.
Какво искаш да остане след думите?
По-често си мисля какво искам да заличат – някакви парчета самота и горчивина, може би.
Къде отиват ненаписаните истории?
При недосънуваните сънища и несбъднатите животи.
НЯМА ИМЕ ЗА ТОВА
Представи си го така –
някой ти хвърля прах в очите,
а ти не заплакваш,
за да докажеш, че си по-устойчив,
по-упорит,
по-верен
от лъжите.
Оставаш, измиваш праха,
заставаш отново,
с все по-гневен поглед,
доказваш нещо (на кого?),
но повтаряш до изнемога.
И така, хиляди дни и вечери,
докато не разбереш,
че не можеш да излекуваш подлеца,
засипвайки го с повече доверие.
*** Разбира се
Разбира се, че не се случва от раз,
разбира се, че чакаш до оглупяване,
до пълно разочароващо разпадане,
до постепенно и сляпо освирепяване –
преди
най-сетне
да
признаеш
провала.
Естествено, мислиш че всичко е до кураж,
естествено, поражението е за страхливите,
със сигурност не и за най-горделивите,
изобщо не приляга на тях –
никак
не
приляга
на
нас.
Разбира се, че не се случва от раз –
не биваше,
не е възможно,
как така
ще бъда аз.
АКО НИЩО НЕ КАЗВАШ
Ако си самотен,
но на никого не казваш –
тогава самотата смалява ли се,
или се умножава
Ако си лъжец,
но на никого не казваш –
тогава лъжите изчезват ли,
или се задълбочават
Ако си уплашен,
но на никого не казваш –
тогава страхът отива ли си,
или съвсем те приковава
И ако изведнъж, без да очакваш –
ако се окажеш ненадейно щастлив,
но на никого не казваш –
ще има ли кой с теб да се зарадва
Ако на никого нищо не казваш –
кой от самия теб ще те опазва
*** Видя ли
Видя ли,
мина време,
минаха няколко версии на тебе,
пренаписахме не едно стихотворение,
но се случи –
докато другите се учеха да прощават,
ти тренира сърцето да не се поддава –
и днес именно тези, които те грабеха,
ще са първите, които те обвиняват –
че детето в теб вече го няма.
Напротив,
заради нея го правя.
*** Удивление
Удивление,
ти – моя ахилесова пета,
моя все по-тежка обица
на ухо, което вече на нищо не вярва –
как така отново успя?
От нищо – нещо,
за кой път се подмами
по разни фокуси от ръкави –
сякаш не знаем вече –
искрите са експерти в частта
„елате ме вижте“,
но след себе си оставят само
киселата миризма на пепел
и почти никога – огнище.
*** Тайната е тайна
Тайната е тайна до един момент –
после не знаеш ти ли пазиш нея,
тя ли пази теб
и когато са казвали,
че за тези неща са нужни двама,
никой не е решил да споменава –
че веднъж щом споделената радост от тайната спре –
самотната тежест от нея продължава
и тогава
тепърва
натежава.
*** Исках историята ни
Исках историята ни да остане небе –
а тя се оказа в облак.
Но нека не се вкопчваме в този дъжд,
да не ставаме все по-изтъркана метафора,
да си подарим поне това – малко честност.
Да се успокоим с мисълта, че някъде,
на нечий хоризонт ще се мярка една обич,
която можеше какво ли не,
само не и да остане.
И КАКВО
не е вече същото –
онова,
което те изграждаше,
което ръбовете ти изглаждаше,
което стиховете ти разказваше,
на което въпреки себе си се довери,
което бесовете ти можеше да усмири,
което крилете ти разтваряше,
което безкористно помагаше,
което травмите стопяваше –
онова, в което
наистина наистина наистина
вярваше
престани да носиш очакването на плещи –
онова чудо вече просто не е твоето нещо
и дори днес да не искаш да го чуеш,
аз ще ти го кажа
ще се появи отново
и ще знае къде да те пресрещне
Поезията е:
Шестото, най-нежното, сетиво.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Йовнова