Мария Гетова
Мария Гетова е родена в Русе през 1999 г. Завършва бакалавър „Културология“ и магистърска програма „Изкуства и съвременност 20. – 21. век.“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
Пълна биография >
Носител на втората награда на Националния конкурс за поезия „Веселин Ханчев“ 2022 г. През 2023 г. излиза дебютната ѝ стихосбирка „Полуразпад“, за която е номинирана в категория „Дебюти“ на Национални литературни награди „Перото“ и е носител на съпътстваща награда в конкурса за дебютна литература „Южна пролет“. Поезията ѝ е превеждана на английски, испански и румънски език.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
система за душевна реанимация.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Поезията се ражда едновременно от четенето и от живота, когато интензитета на някое от двете е недостатъчен, сякаш замира, поне при мен е така. Пораства от определени ситуации, емоции, впечатления, усещания, фрази или думи. Съзрява, когато човек има време за самовглъбяване и за изграждане на свят в думите. Умира с липсата на време за съзерцание или анализ, но и при нежелание да бъде слушана, защото да слушаш поезията означава да имаш смелостта да я оставиш да говори.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
За мен изкуството не е утилитарно по функция, не е манифестно. Проблемите обаче присъстват в света и поетът или артистът често е повлиян от тях не по собствен избор, както и обратното, затварянето за тях, също е вид реакция. Поезията изисква определен тип чувствителност и това създава предпоставка значими политически събития да бъдат преработвани чрез нея. Но не е и задължително всеки проблем да бъде представен в поетическа форма, защото понякога нямаме точните думи за събитията, които ни заобикалят. Гнетят ме всички форми на незачитане на човешки права, на които ставаме преки или непреки свидетели.
Какво искаш да остане след думите?
Още думи.
Къде отиват ненаписаните истории?
Остават в подсъзнанието, докато не дойде време да придобият нова форма.
Хартиени страхове
страх от изгубени листове
от хвърчащи тетрадки
страх от горящи библиотеки
страх от липсата на думи
страх, че ще изгубя себе си
заедно с хартията
Счупване
строших живота си
имам опит да
събирам парчета от пода
закрепвам стари приятелства
търся вината в себе си
не знам
несръчните ръце ли ме предадоха
или липсата на здрав стомах
може би исках
да се разпадна до съставни части
за да се събера
останала без страх
Монохромно
Има стихове,
които не споделям и с теб,
всъщност, не споделям с никого
крия ги в себе си
като последно убежище
от движението, което не мога да спра,
от загубата, която е неизбежна,
от живота, който е непоносим.
има стихове,
с които компенсирам цвета на живота,
изтривам го, избледнявам, правя го
монохромен като тъгата ми.
Отдалечаване
Започва като картина
на близки хора, събрани заедно
и твоето отсъствие,
мисълта, че вече не си в същия град
дори когато допиваш чая си
на съседната улица
и оттам
клюките, лекотата на незнанието,
дървото пред теб
и приближаващата есен,
която идва неусетно
като приятел напускащ стаята.
Варшава привечер
привечер във Варшава
бие камбана и звучат линейки
Уяздовският дворец е замлъкнал
по коридорите на галерия за съвременно изкуство
скитат само призраци
чудя се колко ли Полша сънува миналото си
и дали е толкова гостоприемна, защото е страдала
чудя се колко трябва да страдам
за да разбера поне малко от тази болка
за да бъда дори наполовина
толкова добър човек
в съседната стая звучи минорно пиано
а аз чета новините
по света и у нас
тийнейджърка избяга от дома си
мъж зарови свой приятел край София
световната политика се превърна
в антиутопия на лош режисьор
най-близките ми
успокояват душата си
с мисли за самоубийство
в съседната стая звучи минорно пиано
а сърцето ми даде накъсо
и не знам как да го върна
Всеки ден гледах театър
като обсебена
обикалях сцените на града,
слушах чужди истории,
потъвах в безбройните вариации.
Така и не усетих,
най-големият театър
се играеше
в собствения ми дом.
Думите се събираха в гърлото,
задръстваха емоционалните артерии,
отчуждаваха.
Всичко ще бъде наред, казваше,
докато аз сновях между Куклен дом и Хеда Габлер,
между Медея и Психоза,
между хора, места и вещи.
Трябваше само да погледна
в цепнатината на илюзията,
за да разбера
как отдавна играя
сцени от един семеен живот.
Театърът е лесно бягство,
докато един ден, в нечий национален театър,
не видиш една тиха и примирена Хеда
да насочва дулото към себе си
и си кажеш
„това можеше да съм аз, да,
това можех да бъда и аз“.
След това се преструваш,
че нищо не си видял,
спектакълът беше чудесен, наистина,
да, толкова сдържаност във формата,
такъв финес
и пак мисълта
„да, това можех да бъда аз“.
Театърът продължава,
ти лека-полека
слизаш от сцената
и избираш нова пиеса,
после скачаш в нея,
като удавник.
Случайностите те пречупват
Живееш древногръцка трагедия
в която съдбата си играе с героите
изкарва ги на грешните брегове
за да ги срещне със същите хора
и да препречи пътищата им.
Всички опити за бягство
да се окажат безполезни.
Трагедията се изкривява
маската започва да се променя
събуждаш се
и виждаш
лицето на комедията
да се взира в теб
казва
„не е ли по-добре така, наистина,
не е ли по-добре така“.
Започваш да се смееш истерично.
Поезията е:
система за душевна реанимация.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Гетова