Рене

Рене Карабаш (Ирена Иванова)

Рене Карабаш (Ирена Иванова, 1989 г.) е поет, писател, сценарист и драматург. Основател и ментор е в Академия за писатели „Заешка дупка“ в която преподават едни от най-изявените поети и писатели на България.
За романа си „Остайница“ Рене получава литературна награда „Елиас Канети“, номинация за роман на годината от Фонд „13 века България“ и Литературна награда „Перото“.

Пълна биография >

Романът е преведен в Египет, Франция, Полша, Босна и Херцеговина, Македония, Италия, Швеция, Гърция, като предстои да излезе в Америка, Бразилия, Великобритания, Сърбия, Германия и други държави.
В края на 2023 г. френският превод на романа є „Остайница“ спечели Наградата за превод на Френския PEN клуб, в лицето на преводачката Мари Врина-Николов. Същата година английският превод на романа, от преводачката Изидора Анжел, получи наградата Gulf Coast Translation Prize в Америка. А в началото на 2025 г. преводът є печели престижната награда за превод HEIM от Американския PEN клуб.
През 2025 г. предстои да излезе филмова адаптация на романа, по сценарий на Рене и режисура на Костадин Бонев. Филмът е копродукция между България, Албания, Италия, Румъния и Германия. Рене е сценарист на сериала „Те, Вълните“ – продукция на БНТ. Рене получава наградата на Полската национална телевизия „Сърцето на Европа“ за оригинална идея за сериал.
За главната си роля във филма „Безбог“ (реж. Ралица Петрова) има няколко филмови награди за най-добра актриса: „Сребърен леопард“ (Локарно), „Сърцето на Сараево“ (Сараево), „Алуминиев кон“ (Стокхолм) и „Златна роза“ (Варна).

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Навсякъде. В падналото листо във формата на сърце. В сянката от прозореца, която пада на пода като кръст. В белия гълъб на перваза, в целувката на двама влюбени. С мен. Винаги с мен. Навсякъде.

Поезията е живот на еднодневка, обречена да живее вечно. Спуска се при мен не когато я викам, а когато тя поиска. Внезапно и неочаквано, като светкавица. Спуска се като лоза. Зрее като грозд върху листа ми. После листите лепнат дълго след нея. Дълго след мен. Дали някога умира? То е същото като да речем, че Бог умира. Зависи в какво избираш да вярваш. Дали ще продължиш да я откриваш и преоткриваш. Да я държиш жива край теб. Като последно убежище.

Дълг на изкуството е да отразява проблемите на нашето време. За проблемите в политиката има други хора. Поезията не е политология. Но може да бъде бунт. Да променя и да скандира, без да губи красотата си.
Има много неща, които ме гнетят, използвам поезията за бягство от тях, не за поредното потапяне в тях. Социалната поезия е важна и я уважавам, но не предпочитам нито да я чета, нито да я пиша.

Светлината.

Там, откъдето идват. И накъдето сме се запътили и ние. Към Абсолюта.
Може би ще получим шанса да се срещнем с тях отново и този път да ги напишем. Може би, кой знае…

приближи се
по-близо
още по-близо
допри носа си

тук

е?
надушваш ли стихотворение?

някои посетители само наблюдават
звяра в клетката ми
снимат го и се любуват
на сутрешната му прозявка

други му хвърлят месо
и събуждат чудовищната му природа
и въпреки табелите
не хранете лъва в клетката
те продължават да му мятат плът
подбедрици, езици, момици
през ръждясалите решетки
на гърдите ми

докато един ден не стане необратимото:
мнозина се сбогуваха с пръстите си
други с някое ухо

трети загубиха дори
сърцето си

птицата която
пратих да търси земя
се върна с косъм
от косата ти

няма нищо по-хубаво от това
да напишеш стихотворение гол

листите пулсират като кожа
а отвътре един татуировчик
бродира думите на вечността

с най-чистата ми кръв

Толкова я обичам
че затоплям мястото ѝ
после лягам в студената половина на леглото

и когато тя ме пита дали ми е студено
аз ѝ казвам
не, любима
толкова ми е горещо

аз горя
горя
горя

в мен има един човек
който го е страх да не отидеш до магазина
и да не се върнеш

дано си даваш сметка че
това не съм аз

това е майка ми
баща ми
баба ми
дядо ми
и всичките ми прадеди
до самия Адам

който впрочем
още чака Ева под дървото

има улици които знаеш
че никога няма
да пресечеш
има легла които знаеш че
никога няма да подпреш

прочетена книга си
и въпреки това
страниците ти потрепват
кориците ти се втвърдяват
буквите ти потъмняват

премине ли край тебе любовта

в тялото ми има буйна река
която не може да си спомни
как се казва
откъде е тръгнала
колко къщи е съборила
и колко градове е напоила

знае само къде ще се влее накрая
в нищото – откъдето извират всички реки

после пак ще забрави

обичам те
казала матрьошката
на троянския кон

обичам те и аз
ѝ отговорил конят
и влязъл в сърцето ѝ с галоп
без да знае

че сърцата ѝ са седем

Тома Неверни съм
и бъркам в раната с пръст
просто искам да се уверя
че тя е там и пулсира
че е истинска
и аз не сънувам
че тази сутрин след закуска
ти наистина взе вилицата
заби я в сърцето ми
и каза обичам те

И аз ти повярвах:
в тъмното не бе видяла
че вилицата свети в твоето сърце

сега ще затворя тефтера
и ще я събудя

Поезията е:

Навсякъде. В падналото листо във формата на сърце. В сянката от прозореца, която пада на пода като кръст. В белия гълъб на перваза, в целувката на двама влюбени. С мен. Винаги с мен. Навсякъде.

СВЪРЗАНИ АВТОРИ

Рене
Карабаш
Към началото