Един ангел,
невидимо разположен на брега между лявото и дясното рамо,
шепти в ухото:
поздравявай жената, която мие стълбището,
не посрещай по дрехите, изпращай по очите,
излизай след дъжда да преместиш охлювите на сигурно място,
самият ти бъди сигурно място –
бомбоубежище или къща,
където винаги има чай и допълнителни прибори.
С годините гласът пресъхва.
С годините разбираш:
не съществуват ангели.
Не сме невинни.
Не ни достига нещо много малко,
за да сме небе, наместо пропаст.
И всичките сме кал и звезден прах,
и кости, и криле,
и слуз, и мляко, и синьото –
почти сме божества тогава,
и черното – подобно настървени лешояди.
Но настоявам – ангелите ми са живи,
ангелите ми
са няколко деца:
на 5, на 7, на 15,
с имена, които този полумъртъв свят едва разбира,
с имена на нещо живо и безсмъртно, на цветя и водопади.
Ангелите ми са бежанци. Или сираци.
Ангелите от Ирак и Сирия, от раната,
която все не спира да изяжда собствената кръв и плът,
или от онзи дом, до края на реката,
където някой е забравил,
че е дал живот
и го е пуснал да вирее както може.
Но вместо
гневни, боси и бездомни
да проклинат слънцето, че свети повече за други,
спасиха птица, дадоха вода на жаден,
лекуваха сърце, изсъхнало като пустиня.
Поискаха и да нахранят просяк. Напук, че те гладуват също.
Но просякът крещя, защото са от другаде.
Поискаха и да поканят най-самотното дете, да гони топка с тях.
Но някой забрани да се играе с ничии деца.
Кога забравихме, че всичките деца са наши,
че по сърцата се гадае по-добре, отколкото по длани или географски карти,
кога под кожата наместихме гранати и не на люляци ухаем, на олово,
кога ще се научим,
че дори най-малката война
е покушение срещу човека,
опитал да върви изправен,
с портокали и поеми в джоба,
не с оръжия и мъст.
И нищо не е в името на нещо.
Когато стреляш името изчезва.