Ренета Бакалова_Иванина Пламенова

Ренета Бакалова

Ренета Бакалова е родена на 12 май 1991 г. в Пловдив. Завършва ЕГ „Иван Вазов“ (немски и руски език). Следва философия в СУ „Св. Климент Охридски“.
Има множество литературни отличия, включително първа награда в раздел „Поезия“ на конкурса „Боян Пенев“ (2015) и първа награда в Националния поетичен конкурс „Добромир Тонев“ (2020).

Пълна биография >

През 2009 г. излиза дебютната ѝ стихосбирка „Сънят на цигулките“. През 2020 г. издателство „Арс“ публикува „И други езици“, номинирана за конкурса „Христо Фотев“ и отличена с награда на Сдружение на български писатели. През 2023 г. се появява стихосбирката „Пробуждането на Евридика“.
Била е редактор в електронното литературно списание „Кръстопът“ и е интервюирала автори като Етгар Керет, Жорди Галсеран, Миленко Йергович, Цруя Шалев, Хасан Бласим, Пиер Мейлак, Невена Митрополитска. Пише литературна и театрална критика. В периода 2017–2018 г. преподава театър и немски език за деца към проект „Бежанци“ на „Каритас“.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Светоусещане. Да улавяш светлините и сенките и да ги разказваш така, че някой да се огледа в тях, но и да се вдъхнови. А разликата между поезията като изкуство и поезията на делника е в това колко внимателно и отговорно се отнасяш към думите.

Редовете скитат сами, припознават се, развиват се и излизат от очертанията на улицата, на която са писани, докато минувачите се припознават в усещанията зад значенията на думите. Стихотворенията заживяват свой живот при всеки нов прочит. Така нищо не се губи.

Всяка форма на изкуство е свързана с политика и проблемите на собственото си време, дори и това да не е ярко изразено. В своята поезия се интересувам и от миналото и бъдещето време, защото историята не прощава на онези, които нямат памет. Лично аз се вълнувам от редица социални и емоционален проблеми, защото вярвам, че изкуството трябва да в ангажирано.

Хоризонти. И това мисля, казва достатъчно.

В отношението към малките неща, към непознатите, в старанието и умението да виждаш и знаеш, че всяко нещо е разказ, от който не познаваш всяка страница.

Един ангел,
невидимо разположен на брега между лявото и дясното рамо,
шепти в ухото:
поздравявай жената, която мие стълбището,
не посрещай по дрехите, изпращай по очите,
излизай след дъжда да преместиш охлювите на сигурно място,
самият ти бъди сигурно място –
бомбоубежище или къща,
където винаги има чай и допълнителни прибори.
С годините гласът пресъхва.
С годините разбираш:
не съществуват ангели.
Не сме невинни.
Не ни достига нещо много малко,
за да сме небе, наместо пропаст.
И всичките сме кал и звезден прах,
и кости, и криле,
и слуз, и мляко, и синьото –
почти сме божества тогава,
и черното – подобно настървени лешояди.
Но настоявам – ангелите ми са живи,
ангелите ми
са няколко деца:
на 5, на 7, на 15,
с имена, които този полумъртъв свят едва разбира,
с имена на нещо живо и безсмъртно, на цветя и водопади.
Ангелите ми са бежанци. Или сираци.
Ангелите от Ирак и Сирия, от раната,
която все не спира да изяжда собствената кръв и плът,
или от онзи дом, до края на реката,
където някой е забравил,
че е дал живот
и го е пуснал да вирее както може.
Но вместо
гневни, боси и бездомни
да проклинат слънцето, че свети повече за други,
спасиха птица, дадоха вода на жаден,
лекуваха сърце, изсъхнало като пустиня.
Поискаха и да нахранят просяк. Напук, че те гладуват също.
Но просякът крещя, защото са от другаде.
Поискаха и да поканят най-самотното дете, да гони топка с тях.
Но някой забрани да се играе с ничии деца.
Кога забравихме, че всичките деца са наши,
че по сърцата се гадае по-добре, отколкото по длани или географски карти,
кога под кожата наместихме гранати и не на люляци ухаем, на олово,
кога ще се научим,
че дори най-малката война
е покушение срещу човека,
опитал да върви изправен,
с портокали и поеми в джоба,
не с оръжия и мъст.
И нищо не е в името на нещо.
Когато стреляш името изчезва.

Направени сме от вода и думи.
Виж как се усмихваш,
когато ти говоря за слънчогледите на Винсент,
а лицето ти помръква,
щом стане дума за ухото му:
почти усещаш отчаянието на един мъж,
когото познаваш само от картините
и не трябва да ти е близък, но можеш
да плачеш с него,
заради лудостта в нас и отвъд нас.
Приличаш на ангел, излегнат
върху памуковите облаци,
когато слушаме приказки за онзи Изток
с мирис на пясък, на шафран и индийско орехче,
в който кръщават дъщерите си Лейла,
за да са красиви като арабска нощ,
но не разбираш този свят, когато
всички новини крещят за бомбите,
за изнасилените жени, за децата,
които остават без бащи,
за войните тук и там, за оръжията,
които обещават свобода,
но тя винаги е напоена с кръвта на още едно робство,
на още един отказ да сме равни,
още една невидима граница,
която не разделя територии, а траектории
и не можеш да подадеш
едната си ръка на Запада, а другата
на Изтока, избирай,
как си помисли, че ще спасиш всички.
Тялото ти прилича на ранено животно,
когато си мишена.
А дори не са стрели,
само звуци, подредени и съскащи.
И гъсеница, която напуска пашкула.
Или коприна, толкова много коприна,
ако някой шепти и казва: мед, море, милост, майка.
Направени сме от вода и думи.
Краят на историята никога не започва с камък,
а с реч,
която ще оправдае
следващото престъпление.

Гърдите са часовници, които бавно отмерват времето.
Влез като разбунтувана сянка, изгуби се в града, който спи под ребрата,
удави се в гънките на златистата кожа –
там, където всичко се топи като мед,
а устните са полуотворени врати:
змии и мляко се промъкват през тях.

Ръцете са ездачи на бурята.
Развързват всички възли на нощта,
луната е риба, чиито люспи блестят
и те карат да търсиш съкровища.
Дишането пълзи по гърба като
малко зверче, което няма да спре пред нищо:
разкъсва и създава отново –
сега за първи път забелязваш: кръвта
може да бъде мека като коприна, а пръстите
могат да създават гръмотевици.
Всяка искра е плахо напомняне
за бездната на утрото.
Но сега сме пленници и спасители
в този хаос от кожа и светлина.

Поезията е:

Светоусещане. Да улавяш светлините и сенките и да ги разказваш така, че някой да се огледа в тях, но и да се вдъхнови. А разликата между поезията като изкуство и поезията на делника е в това колко внимателно и отговорно се отнасяш към думите.

СВЪРЗАНИ АВТОРИ

Ренета
Бакалова
Към началото