Сибила Алексова
Сибила Алексова е родена през 1984 г. в град Перник, където завършва гимназия с преподаване на френски език. Следва арабистика в Софийския университет и литературно творчество в Московския литературен институт „Максим Горки“.
Пълна биография >
Автор е на три книги с поезия: „Заземяване на мълниите“ (2007, ИК „Пламък“), „Око за щастие“ (2013, ИК „Пламък“) и „Място за крила“ (2025, ИК „Жанет 45“) удостоена с Националната награда за поезия „Иван Николов“ през 2026 г. Понастоящем живее в Германия.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
Напоследък видях, чух, прочетох (видях в тревата, чух от децата си, прочетох в роман…) толкова много поезия!
Толкова много магия.
Не искам да развалям магията.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Тръгва като изтеглена от тъканта на всекидневието нишка.
Не ми дава мира.
Дърпам, нищя, намотавам – някой път с десетилетия.
Щом кълбото порасне повече от мен, го оставям.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Колкото повече ми се налага да съм здраво стъпила в днешния ден, толкова ми е по-трудно да пиша.
Тъкмо сега границите между добро и зло, реално и нереално така са се размили, че не знам как ще успея да имам хем вечност, на която да се опра, хем памет, от която да се уча, хем да съм дете – да поглеждам света като за първи път, без предразсъдъци.
Какво искаш да остане след думите?
Богат и дълъг послевкус.
Къде отиват ненаписаните истории?
Убиват ми под възглавницата.
БЯЛА ГОРИЧКА, ЧЕРЕН СОКОЛ
Хубав си, лестовичаре,
хубав и жесток.
Колко грапаво ухае
цъфналият глог.
Някога цъфтях от нищо.
От изсъхнал ствол.
Имах бялата горичка,
черния сокол.
Имах вечността – да гледам
тичинки под дъжд.
Чувах тънки семедели
в бухналата пръст.
Вече имам дом, но нямам
тоя скришен свят.
Как ми дращи по гръкляна
глоговият цвят.
Как летиш, лестовичаре,
бързаш като ден.
Ту си черен, ту си шарен,
ту червен.
Сянката ти остро тича
върху хълма гол.
Аз съм бялата горичка.
Аз съм черният сокол.
СЛЕД ПОТОПА
Няма вече дъжд и само нещо черно
горе си пресуква преждите.
Агънцето, дето го заклахме вчера,
ходи по небето.
То само̀ си пъхна темето безрого
в ръцете ни – да бъде галено.
И ние се възползвахме от сляпата му кротост
на мъжко агне.
След това, разпалени от древна стръв,
ядохме и пихме.
И не иска да попие тая люта кръв,
не иска да попие.
Кал тече по пътя и в мазетата и житото
се завъжда жаба и шаран.
Като от дълбока рана капе от чешмите
червена кал.
Който е изгубил нива, къща или близък,
гледа във земята и нарежда.
Който е изгубил във водата всичко,
гледа във небето.
СЛЕДОБЕД
Животът дреме в сянка на коприва.
Следобедът свисти като мехур –
чешма извървя тънкия си шнур
и пет мухи звънят във плик от риба.
Лъщи в корито люспа от костур.
Мирише на чешма и слюдест камък.
На вестник с нерешена кръстословица.
(Решаващият е полегнал горе,
отдал се на заслужена прохлада.)
Годината преваля стръмнината,
неумолима в свойто нанадолнище.
Наливат се планетите на гроздето –
избистрят се от слънце и се шарят.
Ядат осите неузряла захар,
засищат своя вечен женски глад.
Подгрява се на плочките край навеса
едно корито слънчева вода.
В това корито,
под това небе
ще бъде къпано
едно дете.
Това дете съм аз. (Децата ми
не притежават кожа от костур.
Огряната вода за тях е празник,
случайност на едно гостуване.
Те никога не са били в река
до по-нагоре от прасците.)
Свисти една забравена чешма –
отмива остри люспи-песъчинки.
ПЛЕСНИЦАТА
Подсторен от невръстното си мъжко любопитство,
синът ми като в страшен сън се хвърли към опасност.
Подскочих оглупяла от уплаха и безгласно
го зашлевих направо по усмивката.
Дланта ми хлътна леко в неизсъхналата глина.
И всеки младенец
у всяка чакаща жена
се сепна като риба
и застина.
УЧЕНИЧКИ
С вятър в главите и сламени кичури.
С ябълки, скрити дълбоко в чувалите.
Те не умеят да се обличат.
Те не умеят и да обичат.
Те – неумело очарователни.
Няма да спра да ги гледам и гледам
как тананикат невярна мелодия,
как ядат вишни и сладоледи
или скучаят в свойте следобеди,
как се надсмиват с наслада над слабите,
зъби затулили с длан,
безобидни.
Още си дупчат с шило коланите
и си отсичат с брадва косите.
Сядат на припек, привидно отпуснали
крак върху крак.
Вирят кръгло коляно
с бели петна от доскорошни рани.
Ток прожужава в хлапашките мускули.
Както облизва суровите съчки
пламък в огнище – така и небето
сипе отгоре им огън без пепел.
Друг пек пече ги, друг ад ги мъчи.
Въглен в дюшека е критото девство.
Черна муха в самотата на стаята,
бръмнала ядно, изневиделица.
Книгите падат сами от ръцете.
Толкова шеметно блъскат сърцата,
че си разтварят бедрата завесите.
Тези копринени, живи ресни.
Тези отсечени с брадва коси.
Поезията е:
Напоследък видях, чух, прочетох (видях в тревата, чух от децата си, прочетох в роман…) толкова много поезия! Толкова много магия. Не искам да развалям магията.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Алексова