Стефан Гончаров
Стефан Гончаров е роден през 1996 г. в София. Завършва специалности „Скандинавистика“ и „Изкуства и съвременност“ в СУ „Св. Климент Охридски“, където през 2024 г. защитава докторантура по „Теория на литературата“. Понастоящем Гончаров работи като литературен сътрудник в Института за литература към БАН.
Пълна биография >
През 2015 г. е публикувана първата му стихосбирка – „Геон“ (изд. „Арс“), а през 2019 г. излиза втората – „Смъртта не се чака“ (изд. „Скрибенс“). През 2022 г. печели Голямата награда на Националния литературен конкурс „Море“, благодарение на което издава третата си стихосбирка „Костите на вятъра“ (изд. „Знаци“). Гончаров има редица поетични публикации в българската литературна преса и е част от редакторския екип на списание „Нова асоциална поезия“.
Освен с поезия, активно се занимава с кинокритика. Пише редовно за електронното издание на Българското кино общество, „filmsociety.bg“, за което е отразявал международни фестивали като Берлинале, Кан, Карлови Вари и др.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
Аскеза.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Поезията не се ражда. Тя само умира. Отново и отново.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Докато има политика, ще има и изкуство. Но единственото, което ги свързва, е зевът, който ги разделя.
Не изпитвам гнет, само състрадание. Най-вече към хората в Украйна и Палестина. Въпреки че човек не бива да забравя и страданието на своя ближен. Неговата самота. Неговия страх.
Какво искаш да остане след думите?
Мълчание. Искам тишината да се превърне в мълчание.
Къде отиват ненаписаните истории?
Не отиват никъде. Камъкът си тежи на мястото.
fama est
онази мечка
обесена на уличната лампа
пред детска градина „Великденче“
отворила очи
и казала
„дръжте“
когато отидохме да є се порадваме
заедно с децата от квартала
(тези гласове от сол
увиващи в ха-хо
хи-хи
задните лапи на нощта)
нарамихме гледката
и запълзяхме в кръг
решени да чуем
края
на границата
събраха ни около огъня
с колегите от подножието
да погледаме игрите
татусите тъкмо теглeха чоп
кой ще надене
главата на вълка
която се търкаляше в краката им
като спукана топка
мирянинът
(така му викаха циганките от ямата)
изтегли късата клечка
и след няколко минути мълчание
се облегна на нощта
и започна да вие
боксьорите се наредиха в кръг
с подмазани юмруци
и зачакаха
повече никой нямаше
да стъпи тук
без покана
не че нещо
твърдеше
че се срастнал с чаршафите
гласът изпод завивката – викаше
за помощ ден и нощ
събирахме се
говедата от червеното – магазинчето
пред падналия блок – да го слушаме
как разказва
как вие
за миналото на съня
не мислехме
че някога ще спре
но един ден се отви
и видяхме
лицето зад липсата – празната шепа
която стърчеше от възглавницата
мнозина запротягаха ръце
за да го здрависат
но юмрукът стисна здраво тишината
и потъна
вълнение
бяхме се събрали
на изхода на старческия
когато глутницата премина
начело на рояците
телата им
на решето от дъжда
разлагаха пътя
и малкото от деня
което не потъваше в очите ни
късият
(и той като дете
отгледано в мъглата)
замаха с опашка
и се разтече
останалите решихме да останем
на прага на нощта
докато преброят жертвите в краката
на празното небе
не ни се получи
овчарки препускаха в огледалото
което окачихме в коридора
после спряха
„уморили са се“
отбеляза някой зад шпионката
и всички се засмяха
гласовете ни потънаха
зад стъклената завеса
и лай раздра срещата
отвън окото
се завъртя в ключалката
и актьорите
излязоха на сцената
прегледът
засякохме го в коридора
на път за лагера
личният го потупа по рамото
и се засмя
„от нокът не се умира“
той не отвърна
(пръстите му висяха около врата
като коледна украса)
само се поклони
преди отново да се обърне
с лице към стената
„никога не сме имали
толкова здрави елхи“
и никога повече
няма да имаме
нека им
събраха ни в съблекалнята
и изгасиха лампите
„ще запалят тъмнината“
изскимтя ниският
и се разплака
(него майка му
го беше пратила тук)
останалите мълчахме
в очите ни – карфици
в краката ни – вода
(дори не бяха проветрили
след последната група)
скоро щяхме да чуем сигнала
и да влезем в шкафчетата си
в една ръка – с нож
в другата – с огледало
нямаше да излезем
докато не ни намерят
но никой
нямаше да ни потърси
Поезията е:
Аскеза.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Гончаров




