Стефан Иванов

Стефан Иванов, роден през 1986 г. в София, е доктор по философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор на стихосбирките „4 секунди лилаво“ (2003), „Гинсбърг срещу Буковски в публиката“ (2004), „Списъци“ (2009), „Навътре“ (2014) и „Без мен“ (2024) и на диалогичното издание „Разговори с Маргарита Младенова“ (2024).

Пълна биография >

„Списъци“ е номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов“. „Навътре“ е номинирана за първите награди за литература на НДК. „Без мен“ е номинирана за награда „Перото“. Носител е на наградата „София: Поетики“ (2011). Съавтор е на пиесата „Медея – майка ми“, спечелила „Икар“ (2013) за най-добро представление. Пиесата „Между празниците“ е номинирана за „Икар“ (2014) за драматургия. Пиесата „Нечовек“ е номинирана за „Аскеер“ (2025). През 2017 г. пиесата „Същият ден“ е поставена в Ню Йорк в LPAC. През 2018 г. е резидентен драматург на Националния театър на Люксембург. През 2019 г. късометражният анимационен филм „Задачи за деня“, по едноименното му стихотворение, е официално предложение на България за „Оскар“. Съосновател на издателство „Кота 0“. Член на изпълнителния съвет на UTE (Union des Théâtres de l‘Europe). Изпълнителен директор на фестивал „Малък сезон“ от 2018 г. От 2002 г. е публикувал многобройни материали в множество медии. Превеждан е на английски, френски, немски, испански, гръцки, сръбски и други езици. Блогът му е на www.siv.sofiascape.com.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Поезията е:

Най-доброто оправдание, че не си научил как да живееш, но въпреки това си опитал. Нещо като бележки в тетрадка, която вселената е дала на всеки. Едни рисуват драскулки, други пишат формули, а аз – стихове. Понякога ми се струва, че поезията е последният начин човек да каже „тук съм“ без да е сигурен дали някой изобщо го слуша.

Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?

Ражда се от досада, от самота, от дребни, почти нелепи радости – като това да седиш в автобус и да гледаш как едно дете яде банан със същата страст, с която после ще целува. Пораства бавно, с всички пъпки и глупости на юношеството. Съзрява, когато започне да не є пука дали е „поезия“. Умира всеки път, когато я напиша, защото на страницата вече не е дишането, а аутопсията му. И после пак се връща.

Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?

Свързано е дори когато бяга от това, защото мълчанието също е позиция. Изкуството е винаги във времето си, дори когато мечтае за вечността. А проблемите, те са скучно предсказуеми: алчност, власт, неравенство, глупост, лицемерие, умора. Само формите им се сменят, както смартфоните са всяка година по-лъскави, но с еднакви дефекти. Най-много ме гнети, че хората свикват.

Какво искаш да остане след думите?

Едно усещане, че не сме били съвсем сами в този хаос. Че има някаква нишка между нас, макар и тънка като косъм, опънат през пропаст. Ако след думите остане усмивка, дори иронична, това вече е богатство.

Къде отиват ненаписаните истории?

Отиват в боклука на бъдещето, в нечии сънища, в забравени дневници, в погледа на човек, когото никога няма да срещна. Ненаписаните истории са като призраци. Не ги виждаш, но ако се заслушаш, ти шепнат. Понякога ми се струва, че именно те държат света буден и изправен, защото написаното е крайно, а ненаписаното е безкрайно.

*** на юлиян

на юлиян

юли
ти растеш
вече си на две
и събуждаш слънцето
в парка тревата пари
ти не се боиш
слагаш каска искаш другото
и държиш хеликоптер
прескачаш сянката на котката
търсиш си пожарната кола в раницата
и се смееш така
сякаш светът не само не е сгрешил
но няма и да сбърка
юли
не ближи морето
макар да ти прилича на динена кора
ела тук
ще ти отрежа парче
и ще махна семките
ела ще ти покажа облак
в който има лодка с баба и дядо
и ни махат с гребла и ръце
юли
не знаеш за картите и границите
за студените зали
където възрастните обсъждат кой е враг
ти обичаш всички
целуваш и камъчето
което те удари по коляното
юли
не казвай „вина“
казвай „вода“
не казвай „война“
казвай „врана“
не казвай „загуба“
казвай „зебра“
нека езикът ти бъде невинен
докато е възможно

(часовникът наричаш „кукам“)
юли
ако и светът да гори
ти ще си езеро под листата на смокиня
ако небето се затвори
ще си прозорец
през който влиза мирис на риган и кукуригане
юли
когато се спънеш
ще те вдигна
когато пораснеш
отново ще те наречем месец
който продължава цял живот

тичай дете на светлината
ела тук отиди там
ще ти направя палачинка
ще я метнеш нагоре
и ще залепне за небето
ще ти разкажа приказка
за багери и мотори
ще те нося на рамене
докато денят се измори
и заспиш от смях

*** когато делян пеевски стане господар

когато делян пеевски стане господар на вселената
ще наложи „закон за вечния контрол“
като всяка дума
произнесена в публичното пространство
ще преминава през неговото одобрение

ще започнат да се строят мегаломански паметници
които ще се виждат от други галактики

ще има постоянен празник на властта
сутрин ще се празнува възходът на пеевски
без никой да се усмихва

според неговите указания
интернет ще бъде заменен с голямо табло с правила
което не може да се прочете
но трябва да се спазва

ще има принуда да се пее химн в негова чест
като единственото позволено музикално произведение

ще се издават специални паспорти
в които трябва да се напише
„как се чувствам след 12-часовата работа за делян“

ще трябва да се посещават специални училища
където ще се учи как да си по-успешен в подчинението си

облаците ще започнат да се повтарят в цикли
съвсем като обичайните брифинги на пеевски

вселената ще започне да се трансформира
в арена за политически дебати
в които пеевски е единственият участник

населението ще започне да съжалява
че не е подкрепяло пеевски
когато му е било времето

властта му ще бъде толкова непоклатима
че народите ще забравят какво означава
да бъдеш свободен

вечерните новини ще започват
с „какво направи пеевски днес?“

времето ще бъде разделено на два периода
преди и по време на пеевски

след пеевски
няма да има
нищо

*** петрикор

петрикор

едва днес разбрах че има такава дума
има име за миризмата на парк плочки и асфалт
когато вали
след неприлично дълго безводие
името е „петрикор“
на пръв поглед е дума с изкуствен аромат
като нова дограма
или гръцка богиня
останала неприета в пантеона

ухае казват
на земята когато тя си спомня
че е била нещо повече
от паркомясто
на бетонен прах който е бил планина
на въздух който е чел поезия
отвъд заглавието на корицата

„петрикор“ е не миризма
а почеркът на дъжда върху града
потоците по прозореца
тръпката когато не бързаш
и си позволяваш да повярваш
че този дъжд е само за теб
(не е)

на спирката жената с чадъра
не познава думата
но знае
че може да трае пет минути
или цяла нощ
че таксито няма да спре
но това тук
този аромат
сякаш някой е избърсал
лицето на света с кърпа
това си струва закъснението за среща

„петрикор“ значи
уж е научен термин
уж влага и растителни масла
на второ четене звучи като тайна
казана от камък на листо
и е разбрана от всички
освен от онези
които никога не гледат нагоре
когато завали

да едва днес я научих
но я познавах
като момичето от училище
което харесвах
но така и не я попитах как се казва

Поезията е: