Теодора Лалова-Спинкс
Теодора Лалова-Спинкс (1992) е юрист (магистър по право от СУ „Св. Климент Охридски“ и по международно и европейско право от Льовенския университет – KU Leuven) и доктор по фармацевтични науки и право (KU Leuven). Била е гостуващ изследовател в Станфордския университет. Живее и работи в Белгия.
Пълна биография >
„В такива следобеди“ (изд. „Арс/Скрибенс“, 2021) е дебютната є стихосбирка. Нейни стихотворения са публикувани на български и английски език в „Литературен вестник“, „Кръстопът“, „Литернет“, Porridge Magazine, Re-side, антологиите The Circle 19: a Brussels Anthology (IDLE TIME PRESS, LLC, 2019) и „Антология за съвременна българска поезия. Том 1: Зоната“ („АРС-Благоевград“, 2017), и др. През 2016 г. е лауреат на наградата за поезия на Националния литературен конкурс на фондация „Св. Климент Охридски“ и на Националната награда „На слънце време“ за впечатляващ дебют в поезията на автор, неиздал първа книга. Удостоена е с втора награда в XXXIII издание на Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
лабиринт, мост, утеха, удоволствие, събуждане. И още.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Ражда се в разходка, в желанието за снимка или свързване. Пораства и съзрява, докато си правя други планове. Не умира.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Разбира се. Изкуството винаги отразява времето си, дори когато се опитва да избяга от него. Понякога е глас на съпротива, друг път – утеха или предупреждение; политиката се промъква и в езика, и в тишината. Гнетят ме агресията, безразличието, безпаметността – лесно забравяме уроците на историята.
Какво искаш да остане след думите?
Действията.
Къде отиват ненаписаните истории?
В сънища, спомени, приспивни приказки, при нечие друго перо.
*** Представям си как разказвам
Ще се срещнем в един бар
на юг от Созопол преди 35 години.
Вл. Левчев
Представям си как разказвам – на теб и на нея –
всички прекрасни баналности на съществуването:
аз съм пристрастна например към буденето в пет през юли, в Созопол,
към слагането на сандали, все още пълни
с пясъка от снощи. Към слизането по стълбите, към лекия хлад,
към котката, която стряскам, докато се готви да нападне,
към двойката ученици, които цяла нощ са бродили в уюта
на първата си среща, към прегръдката им – скоба на ъгъла на онази къща.
Към препъването по скалите, към простичката цел – някакъв си изгрев.
Към пунктира, чертан от рибарската лодка, която чакам да уловя
точно тогава, когато прекосява челото на слънцето. И после,
към внезапното затопляне, към все още празния плаж –
към целия ден, едно завинаги бъдеще.
И още например съм пристрастна
към една градина, към шума от клоните на една точно
конкретна ябълка (която, виж, всъщност вече я няма),
към една люлка и някоя книга, и някоя нахална мушица.
И още, например, към есента, и по-конкретно
към мириса на шума, към ходенето по въже
между есените на София, Париж и още два-три града,
и по-конкретно
към онези булеварди с кестени от песните,
към малко суетната тръпка от някоя нова статия, представена
на конференция, от новите обувки по чуждите тротоари, от подаръците,
взети на гарата, току преди да тръгне влака. Разбира се, пристрастна съм
към влаковете и летищата, дори когато има закъснение,
към разговорите на няколко езика, към вечерите в хубаво палто
на път към театъра.
Представям си как разказвам – на теб и на нея –
всички прекрасни баналности на съществуването. Е, може би
малко цензурирани. Представям си – даже нахалствам –
за теб и за нея, срещнали се в разминаването, спокойни
с това, че чакам да узная твоите любими неща,
да си спомня нейните любими неща,
теб, дъщеря ми, все още там, предстояща,
нея, моята баба – която бе тук, а сега е там.
*** Лъжичката почуква леко
Лъжичката почуква леко стените на чашата,
разбърквам кафето заради сладостта на този звук.
От нашата маса се вижда дъното на бара и високият
прозорец, няколко момчета нареждат сцената.
Още е твърде рано, твърде празно,
гласовете ни се чувстват неудобно да тичат наоколо.
и шепнем, главите ни – почти допрени една о друга.
Мирише на препарат за миене и на дърво,
денят се свива в себе си, примигва веднъж и изгасва –
главичка на карфица оттатък улицата.
Завалява сняг, прецизно;
снежинките закърпват лилавото на нощта към сградите.
Като в ореховата черупка от приказките,
ние сме на пауза, предстоим.
*** Когато се случи това
*** Ще ми се този текст
Ще ми се този текст
да бъде малка клетка от тръстиково дърво,
лека и поръсена със златен прах,
между чиито ребра да наднича началото,
даже не, не самото начало,
а предчувствието за него,
плътта на първите разходки вечер,
светлото неудобство при мисълта за ръката ти в моята.
Или пък да е музикална кутийка,
в сърцевината ѝ – да се върти удоволствието
от прочита на чуждо стихотворение,
онова поемане на дъх след думите
сякаш е лято в някоя по-нежна година.
А бих могла да бъдa и по-алчна:
да пожелая този текст като врата,
през която с един жест ще се връщам
при пропуснатите разговори с онези любими,
които вече не са тук.
Духва вятър, буквите се разбягват –
мравки в пръстта под краката ми.
Сгъвам листа в ръцете си, правя обещание
за книжен самолет или пък за лодка.
Поезията е:
лабиринт, мост, утеха, удоволствие, събуждане. И още.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Лалова-Спинкс