Теодора Милева

Теодора Милева (2006) е родена в София, от 2022 г. живее във Виена и е създател на първия български подкаст за култура и изкуство извън България – ArtPath Podcast. Автор е на поетични и прозаични текстове, награждавани в литературни фестивали като „Малки поетики“ и „Искри“, с публикации в български и чуждоезични медии като „Ах, Мария“ и „Why nICHt?“.

Пълна биография >

Заснема документални и експериментални филми с номинации в международни фестивали в Бразилия, Чехия, Франция и Испания, като участва и в младежкия филмов фестивал в Стара Загора. Теодора пише театрална и филмова критика за австрийската медия „Нова виенска театрална критика“ (Neue Wiener Theaterkritik) и е част от литературния клас на популярния немски драматург Томас Перле в Literaturhaus Wien. Тя е член на управителния съвет и ръководител на младежкото дружество в българската културно-просветна организация „Кирил и Методий“ във Виена. През 2024-та година е най-младата сред 10-те номинирани за „Будител на годината“ за своя културен принос.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Поезията е:

Въздух под налягане.

Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?

Обикновено се ражда късно вечер в някоя тетрадка, пораства в чекмеджето на бюрото ми и съзрява в „Ах, Мария“, която в ролята си на философски камък ще є гарантира вечен живот.

Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?

Изкуството е свързано с вълненията на неговия създател – именно от тях зависи дали дадено произведение ще бъде фокусирано върху недъзите на външния свят, или по-скоро ще разнищва душевни дилеми. Често придавам на творбите си (независимо дали литературни или филмови) социален оттенък, отразяващ определени обществени тенденции. Свеждането на колективното човешко съществуване до материални придобивки е една от болестите на съвремието с най-много недиагностицирани пациенти – липсата на ценности и критично мислене е сред нейните преки производни. Лошият музикален вкус също се явява като често срещан страничен ефект.

Какво искаш да остане след думите?

Тишина, а може би многоточие…

Къде отиват ненаписаните истории?

Крият се между редовете на написаните след тях! 🙂

залези в aubagne

слънцето залязва
с последен ярък писък.
църковната камбана бие
и гаргите, накацали по нея,
падат,
зашеметени в краткия си сън.
всички прозорци са залостени:
няма път навън, няма път навътре.
зад фасадите всичко се руши,
камбаната вече бие полунощ
и гаргите грачат по-силно от преди.
градът спи, но не сънува.
а дните се влачат през него;
дните и нощите.

среща

кестеняви дълги коси
големи кафяви очи
продълговата шия.
вечерна рокля. черна.
виждаш ме.
коя си ти?
сами сме в трамвая
в полунощ;
очите ти шепнат
ела.
мястото до теб е свободно.
празно е. празни сме.
празнината не боли;
празнината не обича.
светлините се размиват в прозореца,
но теб те няма вече.

последна спирка.
стоп

не искам да те видя,
не продължавай да ме питаш.
добри приятели е всичко,
но не това, което искам.
и не, няма да размисля,
дори и твърде да ми липсваш.
сигурно за теб не значи нищо,
но аз много те обичам.
и няма да се скрия,
когато шумно с други влизаш.
в стаята без теб е тихо,
но с теб сякаш се надвиквам и
не мога да простя това,
че тръгна ли, ме спираш;
казваш ми, че толкова сме близо,
започна ли да се отдалечавам.
да ти липсвам.

цирк

работя в цирк
като танцуваща мечка.
лягам, ставам, завъртам се.
аплодисменти.
къде е рибата? –
питам се след края на спектакъла.
в клетката е тъмно и студено.
мечките не усещат студа –
обърна се дресьорът към публиката.
мечка
ли
съм
аз?
мечкааа!
извика малко момиченце
от задните редове
и студът си отиде.
работя в цирк като мечка:
аз
не
усещам
студа.

арманда

„Неизвестността на бъдещето
ги накара да обърнат сърце към миналото.“
Г. Г. Маркес

мечтая за теб, когато те няма,
когато си мислиш за друга…
вечно сама в тихата стая –
дама на страстната буря.

а ти не знаеш как ми липсваш;
ела, без теб ще се изгубя.
остани… но само ако искаш.
говори! кажи ми само дума и

ще бъдем двама във света,
във всяка нощ безмълвна.
а тоалетите, пришити със тъга,
ще захвърлим в някой тъмен ъгъл.

но от теб няма и следа,
единствено в съня си те откривам:
ти си една несбъдната мечта,
която безусловно ще обичам.

на тези, които не ги има

самотата влиза в стаята ми.
говори ми.
гласът отеква.
ехо
ехо
тишина.
наблюдавам я,
без да я виждам.
липсват ми всички,
които ги няма.
които никога не е имало.
сенките им идват и си тръгват.
говорим, мълчим, разделяме се:
до следващата вечер,
а не се виждаме никога повече.
започва да вали;
дъжд, сняг, градушка.
а аз си мислех,
че ще бъде винаги слънчево;
дори и в стаята ми.

ти и аз

дъхът ти в ухото ми,
когато заспивам, ми напомня,
че още живея.
светът е тих
и твърде шумен,
крием се от него в нощта,
в нейните звезди. луна.
и си казваме нещо,
което на другата сутрин
няма вече да помним.
думите заглъхват в
стените на стаята.

тя ще ни запомни –
помислих си.

детство

момичето край реката
гледа водата с
широко отворени очи.
вчера беше на 10.
днес е на 20.
утре ще бъде на 30.
а вдругиден може да я няма
край реката
в парка,
където си играят децата,
които след ден няма да бъдат вече деца.
а сякаш беше вчера…

Поезията е:

Въздух под налягане.