Тихомира Панайотова

Тихомира Панайотова е родена през 1986 г. в Пловдив. Завършва социология и компютърна лингвистика в Тюбинген и Берлин. Понастоящем се занимава професионално с проектов мениджмънт в интернационална компания, както и развивам собствено начинание, свързано с холистична грижа за здравето.

Пълна биография >

През септември 2023 г. излиза дебютната є стихосбирка „Сърцето се завръща у дома“, „Жанет 45“, която е номинирана в категория „Дебют“ на литературен клуб „Перото“ през 2024 г. Публикувала неколкократно текстове в списание „Нула 32“, както и в различни антологични издания.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Поезията е:

изкуство на близостта – тя е вниманието към онова, което всекидневно е до нас и което лесно подминаваме. Тя е способността чрез езика да се озарява баналното, да се направи незабележимото чуто и усетено – и така и ние самите да се преживеем отново по нов начин.

Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?

Животът на моята поезия започва с един звук, една дума, с един образ – нещо, което проблясва и остава да звъни зад очите ми. Това е мигът на раждането – винаги случаен, винаги непредвидим. Има теми, общочовешки, които ме интересуват и които преживявам (както и всеки друг човек), но те сами по себе си не са достатъчни, за да родят стихотворение. На мен ми е нужен сблъсък на нещо отвън със сетивата ми, за да бъде заченато едно стихотворение. После то си пораства само, много често своенравно, следвайки собствената си воля. Моята поезия узрява, когато отнемам от нея (буквално). Колкото повече работи червеният химикал, толкова по-силни и по-мъдри неща казва тя, толкова по-изострена става, по-сгъстена. Не смятам, че поезията може да умре. По-скоро се ражда отново и отново, всеки път, когато някой друг човек я чете и открива в нея нещо за себе си.

Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?

Дори когато едно стихотворение говори за муха, за лъжица със сладко или за полепнали доматени семки по блузата, то изразява една позиция, един начин да гледаш на света, да го разбираш, да го интерпретираш – а всяка позиция е политическа, защото е обусловена от времето и мястото, в което живееш, от житейския ти опит и т.н. В този смисъл всяка поезия е политическа, без да трябва да е демонстративна. В свят, който бърза да даде обяснение и отговор на всичко и на първо място да осъди, стихотворението оставя място за забавяне, за мълчание, за въпроси. Може би именно това е неговият най-тих политически акт.

Какво искаш да остане след думите?

Може би след думите трябва да остане точно това, което е било между тях / между редовете.

Къде отиват ненаписаните истории?

Моите ненаписани истории не изчезват, те са като енергия, която непрекъснато се превръща в нещо друго. Те живеят в пространствата между моите мисли. Някои се връщат след време – преобразени, за да дадат началото, да подхранят други текстове. Други пък съществуват на заден план само, за да ме направят по-възприемчива.

Извисяване

Зад мен остава
лепкавият мирис на мазето
пружините на леглото
още вибрират
дюлята се разлага
в мазните ракиени чаши

Пълзя нагоре
черната ти коса е изгрев
а гръбнакът – стълба
към собственото ми бесило

Другите Богове

Сега
когато таванът е небе
от изпарени сълзи
и аз полека почернявам от времето
като слизам по стълбите
подбирам пред себе си
стада от сенки

Сега
когато лицето ти не е в шепите ми
нямам желание да говоря
за онзи Бог
който е в очакване на хулите
които си е заслужил

Сега
мълча и чакам да ме чуе
някой от другите Богове

Свободно падане

Разклатен зъб съм
в устата на Рая

Приготвили са ми конеца
дръжката
вратата

Какъв скучен начин
да ме измъкнат!

Обич за смет

В началото на зимата
полудяхме един към друг

В края на лятото
свикнахме с лудостите си
кървавите макове
на възбудата
изсъхнаха,
посивяха орониха се на прах

В средата на есента
ще го хвърля в очите ти
ще изкихаш обичам те

Следващата година
ще го сметем
под килима на сърцата си

Поривиста

В гласа на майка ми е бил
в дъгата на родилния ѝ вик
нахлул във мен
във рамото ми коленичил
лактите ми прожектирал
в клоните на морските дървета

Виж в този порив как възкръсвам
как стръмно ръстът ми се извисява
как рони се душата
отърсва се от кал и болка
и връща ме обратно
на майка ми в гласа

По Великден

На църква ходя
само по Великден
мирише на люляк
на опушено злато
на бабини приказки
три пъти
обикалям около едно чувство
когато зад църквата
тя ми казва
ето тука трябва да се целунем

После
камбаната в гърдите ми
още дълго кънти

След три дни
възкръсва чувството

Антихрист

Когато пристигнала в града,
хората започнали да разправят,
че видели Червения конник
с тяло, намазано
откъм двата края с проклятия.

В пъпа ѝ дрънчала Луната,
дъхът ѝ издувал
всички пердета едновременно.
Площадите сами се съблекли
и лъснали в краката ѝ
като синджир от голи темета.

Оттогава всички знаят
в коя къща прави любов
по надигащия се покрив –
възпален бял дроб,
който си взима въздух
за последно.

Поезията е: