Йоана Стоянова
Йоана Стоянова е родена в Горна Оряховица на 08.03.1992 г. Завършила е културология в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. От 10 години работи в сдружение „Фабрика за идеи“ и други организации с идеална цел като проектна координаторка, дигитална комуникаторка, преводачка и редакторка.
Пълна биография >
Нейни стихотворения са публикувани в сп. „Подслон“, сп. „Кръстопът“, „Литературен вестник“, „Литклуб“, „Нова асоциална поезия“, сп. Vallejo & co. Участвала е в поредицата музикално-поетични пърформанси „Отвор“, започнали с представянето на дебютната стихосбирка на Румен Павлов „отвор“. През декември 2022 г. издателство „Арс“ публикува дебютната ѝ поетична книга „Флуидни ядра“ с редактор Валентин Дишев. Носителка е на съпътстваща награда в Националния конкурс „Южна пролет“ през 2022 г.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
На първо място – пристан. Сплав от магика, заклинание, изричане на себе си и света по начина, по който съм способна в момента, заедно с болката от неизречимото. Изпълване със смисъл там, където са разрушените мостове между духовността и ежедневието.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Ражда се, като съумея да се събера в погледа си, като присъствам автентично и чувствам; от всеки стимул, идващ от живото. Често е готова да се самоанихилира, когато чувството за безопасност се разпада. Тази нейна защитна реакция често наричам своя слабост. Съзрява и се овластява във всеобхватното качество поетичност, с което опитвам да пропивам всичко, което правя.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Неразривно – или явно, или в по-абстрактни форми, но винаги подхранвано от обществената почва, в която виреем.
Нетърпимо ми е знанието за липсата на достъп до базови услуги, грижа и условия за живот на много хора в България. Безхаберието, в което са оставени много възрастни хора, живеещи в села. Нетърпимо ми е страданието, което ежедневно виждам, заради безсмислени, привидно идеологически войни, арестувани хора в система с разпадащи се общоприети граници за справедливост…
Отвъд това, от 10 години съм част от организация, която допринася за децентрализацията на ресурси и грижа между градове и села – най-вече за възрастните хора в села.
Какво искаш да остане след думите?
Свързването. Намерението за свързване и нагласата да търсим допирните точки в човешкото.
Къде отиват ненаписаните истории?
Под кожата. Там създават свои взривоопасни селища.
принадлежността ми е
сноп лъчи
който изпускам
копнеж по заобикалящата реалност
този лъч в хола
тези неизмити буркани
тази неизчистена градинка отпред
продавачките от магазина
с които неизбежно вече се познаваме
опасността че аз съм вече неизбежно
позната
с какво мога да допринеса тук
и защо винаги имам чувство
че приносът ми е предназначен
за едно вечно
другаде
куфар за война
прибирам билките пристегнати
в безшумни пликове
дишането разфасовано в бели кутии
на очакващи откъслеци
по предмет прибирам
от всеки временен дом
всичко което можех да бъда
всичко което можехме да бъдем
човечество изповръщам
ритуалните пособия във
всяка малка пролука напъхвам
със златни карфици прихващам краищата
добре че съм се отлагала достатъчно
не тежа много
добре че е
просто сън
била съм майка на майка си
и оставам дете със себе си
търся възрастния в бельото на партньора си
пращам заклинания по безсезонни птици
да ми донесат липсващата костица
липсващия череп на навременността
липсващата гръдна кост
кокал плезещ се на миналото
кристалното ядърце
на настоящото ми аз
най-ясно аргументираният атентат
отлагаш съкровеното
знаеш брилянтно хронологията на отлагане
на себе си
на приспиване на багрите си
можеш да я опишеш в процесно ориентирана карта
на живота такъв какъвто може да бъде
ако следваш покорните помахвания на опашката на срама
на живота чиято стойност трябва да е
ДИОРАМА НА ПОКАЗАНОТО
може да я дариш на поколенията след теб
да съпоставиш автентичността на нея
все пак така тя
все пак автентичността може да получи
по-ясна дефиниция
заграбена земя
завлачихме се в бърлогите на травмите си
във влажните междупръстия на думите
заставихме се
ти сега рий
изцели
прогони токсините
жабури се със слюнката ми
там се крие отговорът
Домашният любимец на Нарцис
срещнахме се
в шаренaта бездна
между две напускания
бялото куче на избавлението
захапа раните ни с уважение
сляпото куче на прошката
знаеше ароматите ни наизуст
бялото куче на прошката
разръфа устните
на неизговореното
*** егото ми е ронливо
егото ми е ронливо
връзката с бог – скосена
душата ми е християнска
без да е възпитавана да скача
през този обръч
оплитам пръсти в желето на духовностите
не намирам образ
само сезони, животни
бактерии
аромати
и променящият се всяка сутрин цвят
на едно и също небе
на косъм висим
косъм сливане
косъм отчуждение
на щипка оранжева
висим
между сънищни дюни прострени
на косъм от свързване
на тънка струна
от мустака на онемяло божество
висим
спонтанна ремисия
в нощта на рождения ми ден
майка ми сънува
че ражда трето дете
този път –
без болка
лъжесвидетел съм в утробата си
тялотяло
тяло
тяло
непризнато
къща
къща
къща къща
къщакъща
ничия.
молитва
дай ми веселост
да прескоча този влажен праг
между прозренията
дай ми устойчивост
да не забравям природата в себе си
припомняй ми цялото
припомняй ми да поставям себе си
на първо място
слушайки сърцата на другите
без да ги кърпя
с парчета от своето
Поезията е:
На първо място – пристан. Сплав от магика, заклинание, изричане на себе си и света по начина, по който съм способна в момента, заедно с болката от неизречимото.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Стоянова