Златина Димитрова
Златина Димитрова е завършила медии и журналистика в УНСС, а по-късно литература, кино и визуална култура в СУ „Св. Климент Охридски“. Има докторска степен в сферата на кинознанието. От близо 15 години работи като журналист.
Пълна биография >
Награждавана е на литературните конкурси „Боян Пенев“ и „Веселин Ханчев“. Нейни стихове са публикувани в „Литературен вестник“, „Ах, Мария“, „Кръстопът“, „Открита литература“.
„Гробище за слонове (малка книга на паметта)“, ИК „Арс“, 2021 г. е дебютната ѝ стихосбирка.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
сън, в който няма горе и долу, и всичко е правилно.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Животът на поезията ми е хаотичен. Ражда се винаги в търсене на химикалка наоколо, пораства като файл в черновите на имейла, съзрява там за шест месеца, преди да се покаже пред света или да загине безславно. Някои стихотворения умират при първия прочит, а други заживяват отново с всеки следващ.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Изкуството винаги е свързано с политиката и проблемите на своето време дори да не ги адресира конкретно и поименно. Няма как да съществува извън времето си, независимо дали го отрича, осмисля, обяснява, оправдава или изпълва с нови идеи. Гнети ме това, че докато дълбините на Земята и човека, и висините на космоса и съзнанието са свободни за изследване, човечеството влага енергия и пари във войни и унищожение.
Какво искаш да остане след думите?
Ускорен пулс или поне един пропуснат удар на сърцето.
Къде отиват ненаписаните истории?
Летят из споделеното пространство, в което пътуват идеите, докато някой друг – с химикалка под ръка, търпение и повече уважение към тях, не седне да ги запише, за да заживеят гордо сред написаните.
Онзи сезон
От всички места, от които съм си тръгвала,
най-ярко помня тези, на които ми се е искало да остана.
Приемам го като урок, който си повтарям наизуст,
докато не разбера значението на всяка дума.
Снощи сънувах баба в същата онази стая.
Държеше снимка на дядо ми и беше толкова сама.
Останахме при нея с мама и дъщеря ми –
всяка се сгуши в другата през поколение.
После стаята изчезна, а аз толкова ясно си спомням
вратата към терасата и липата отсреща.
Ароматите отключват паметта,
без да питат в тази стая ли искаше да влезеш.
Не ни събуждай / Кой е сънуващият
Не спим, а сънуваме с отворени очи –
не ни събуждай, остави ни да си блеем в нищото,
в звездите и във мрака на звездите –
като стадо гладни, мършави мишлета,
търсещи троха по пода на вселената.
Не ни събуждай днес, ни утре,
с отворени очи мечтаем за света,
сънуваме кошмари за света с отворени очи:
от екрана се взривяват пътища и улици,
летят ръцете ни една към друга от екрана.
Зайците така се пазят – гледайки с око към хищника,
докато с другото сънуват пасища.
Нито днес, нито утре искаме да ставаме,
сънят да ни държи така – в полусъзнание,
в полунеясно състояние, в което
и тревога, и мечти се сливат,
и всичко е еднакво вероятно,
но не е задължително да стане.
Не ни буди. Сънищата са подвластни на тълкуване:
Ако сънуваш птица,
ако сънуваш стая, пълна с вещи,
ако сънуваш езеро,
в което плуваш или давиш страховете си…
Да ни събудиш, значи да останем без тълкуване –
без възможност да отворим някога очи наистина,
знаейки къде отиваме, знаейки защо и как сме тук.
Абсурд, примесен със страх
Има известна ирония в това,
че не даваме на децата си да играят с оръжия,
докато наоколо деца умират от оръжия.
Синът ми пита какво ще правим,
ако го накарат да стане войник, когато порасне.
Ще протестираме, отговарям.
Добре че вече няма войни по света, мамо.
Знаеш ли, че хората са умирали,
когато е имало войни?
Получи пистолет подарък и много плака,
когато не му дадох да си играе с него.
Обеща, ако получи втори, да го подари –
ако имаш два пистолета, дай единия на ближния.
Има известна ирония в това –
в неговия свят няма войни,
а пистолетите свирят, когато натиснеш спусъка;
в моя изричам лъжи,
за да не чувам куршумите.
Сънище
В собственото си легло всеки има свой живот,
води свой разговор.
Например аз моля мъртвата си баба
да не взима сина ми на екскурзия.
Тя казва: „Няма кой да го гледа, ти все си на работа!“.
Синът ми ме вика от детската стая да му донеса вода.
Заспива, мърморейки за „нашия стар дядо“.
„Какъв дядо?“ – питам го, а ми отговаря равномерно
вятъра в перата на врабче.
На сутринта разказва, че сънува всяка нощ
едно и също сънище,
но никога не стига края му.
Мъжът ми покрива съня си с найлони (да не се намокри),
а после се обръща на другата страна.
Тогава навсякъде из къщата е тихо,
докато птиците не проговорят,
с онова ключе на човката,
което ни изважда от нощните ни клетки.
Рибите в Осъма
обръщат нагоре белите си кореми.
В морзов код повтарят:
„Не ме наранявай, не ме наранявай, не ме наранявай!“.
Вятърът плавно минава по люспите,
една по една ги докосва,
брои им кротко тревогите.
Дървото, протегнало клони към водата –
превръща се в стълба:
нагоре да отиват рибите,
надолу да слиза вятърът.
Ние отстрани протягаме поглед:
ставаме клони, риби и вятър.
Поезията е:
сън, в който няма горе и долу, и всичко е правилно.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Димитрова