Зорница Иванова_DSC9052

Зорница Иванова

Зорница Иванова е родена през 1996 г. във Варна. Завършва бакалавър „Медийни и комуникационни науки“ във Вестфалския Вилхелмс-университет в Мюнстер, Германия, и магистратура „Бизнес комуникации“ в Нов български университет. Днес живее и работи в София.

Пълна биография >

Нейни стихотворения и разкази са публикувани в „Литературен вестник“, списание „Й“, списание „Текстил“ и други издания.
Дебютната ѝ книга „Хроники на сходствата“ излиза през 2021 г. в издателство „Арс“. В момента подготвя втора книга.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Покана за споделеност.

Животът на поезията е кръг. Няма начало и край. В раждането на поезията проблясва смъртта, но не като унищожение, а като шанс за регенерация.

Проблемите на деня винаги намират отзвук в изкуството, без значение дали авторът го осъзнава, или не. Ние сме продукт на проблемите си, имаме много повече прилики с околните, отколкото осъзнаваме. Общата болка се разкрива с поезията, и макар понякога да не може да ни излекува, тя все пак умее да ни насочи към светлината около нас. Иска ми се изкуството да е път към сплотяване на обществото и сближаване с човешкото ни начало. Разединението и отчуждението са корени на всеки един съвременен проблем.

Утеха в тишината.

Не всяка история трябва да бъде написана или разказана. Понякога красотата е в тихото наблюдение. Не тъжа по ненаписаните истории, но съм благодарна за тези, до които мога да се докосна.

Следобедите на село,
съмнителни в сенките си.
Котката на двора
протяга лапи,
драска коленете на градското дете,
пропуква предпазливостта му,
разчертава тънки линии върху кожата.
Трепет, болка и заздравяване,
като първо изгаряне от коприва
върху мекото на дланта,
като ужилването от пчела,
като сол върху подутините.
Като сродяване със света.

Всеки е
начинаещ плувец
в реката на своя страх.

Всъщност не е трудно да се самоподмениш,
извърти очите с палеца навътре,
да погледнат в кухината.
Без мъка ще забравиш що било е,
щом зърнеш сам инструкцията, баркода
на съзнанието и щом
ръката си от лоста отстраниш.

Има дни на сила в земното ми съществуване,
пренасям тежестта на раменете
без дъхът ми да се спъва.

Има дни, в които
тялото се плъзга като кула карти,
чуждото докосване издига го и след това го срива.

Съботите се въртят в танц на ухажване,
събличат се предпролетно,
купуват си най-жълтите лалета.

Денят флиртува с бъдещия си двойник,
оставя пълни вазите
и обещава слънце.

Колко пролет е останала
из гънките на кожата?

Бързо, бързо,
докато обирам дюлите в градината ти
и те пръскам в очите
с чешмяна вода.

Докато динята се стича по крайчеца на устните
и жегата е струйка по челото,
бързо, бързо

– и точно тогава – влюбваме се.

Искам да съм меката част на лепенката
върху драскотината
на коляното ти,
преграда между теб и света,
който се опитва да те докосне.
Искам да съм непромокаема материя,
да остана притисната там
и след заздравяването.

Обели слоевете на сърцето,
като мандарините през забравената вече зима.
Корите остави лежащи
из цялата ми стая. Да ухае

отсъствието.

Лято.
Призивът за трайни отпечатъци
по временната памет, която сбъркахме с притежание.
В това сезонно междуметие
не сме събитие, а само кратка светлина.

Остаряващият се страхува от зеницата на стария,
вижда собствената пръст
да се прелива в общата градина на фамилия,
която с неохота споменава.
Синът не слуша майката, която си измисля случки
в последните следобеди.

Историите,
които измислихме,
за да прикрием сходствата си.
Твърде малко, но така значими.

Инструкция за опитомяване на спомен.
Ако онази песен
пак не те оставя да заспиш,
купи я на плоча от антикварен магазин,
слушай я,
танцувай я,
слушай я,
докато иглата изскърца,
докато гърбът се отпусне,
прешлен
по
прешлен,
погледът ще се свлече от кожата,
направи я своя,
тон
по
тон,
създай я за последно
преди сън.

Спят под сълзите на майките си.
Там, извадени от всяко обещание за порядъчност,
извън движението на календарите,
извън възможността за създаване на поколение,
освен ако не стане грешка
в кръга на затъмнени срещи
и сутрешните хапчета.
Спят
под сълзите на майките си,
тези, чиито тела оцеляха.

Красивите думи, които се разтварят,
сякаш масло от лавандула, и се впиват
някъде надолу из вътрешния океан,
пускат корени между сърцето и ребрата,

превръщат тялото в градина,
а там, в средата ѝ,
забравен плод.

Поезията е:

Покана за споделеност.

СВЪРЗАНИ АВТОРИ

Зорница
Иванова
Към началото