Ivasha Hristova
Ivasha Hristova is an author and organiser of events who began writing at nine years old and published poems in Public Republic and Ah, Maria while still at high school. Having completed secondary education in France, Ivasha studied theatre studies and French philology at Sofia University, but graduated in anthropology from New Bulgarian University (2025). Member of the theatre company at Alma Alter, acting in a variety of plays.
Full bio >
Founder and editor of Evolution literary newspaper (2021). Organiser of various events including the Balkan Exhibit Fest (2021) and Border Catharsis (2022) festivals, multi-disciplinary exhibitions with young authors. Creator of the 2023 performance ‘Ares Ritmus’ combining literature and dance at Sofia’s Sfumato theatre. Author of the experimental book and alternative literary project ‘périphérie‘ (2023). Organiser and poet in Dark Room, a multidisciplinary exhibition with poetry and photography about female sexuality at the DOM gallery (2024). Gallerist and manager of the international gallery Cable Depot (London/Sofia) in 2025. Coordinator of the performance ‘Labirintut ha Behera’ (‘The Labyrinth of Venus’) in 2025.
THE AUTHOR’S VOICE
Поезията е:
намерена на пътя асоциация, „шамар от макове по кожата ти“, „планина за да я гледат вековете“, спасение и жажда едновременно, нужда и заличаване, копнеж по несъществуващото, отказ за приемане на невъзвратимото. Процес, в който се опитваме на дамерим общ език със света, който вече ни говори.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Ако пишех поезия… ще идва като случаен лъч през мръсните жълти стъкла на автобуси, влакове, яхти, сред противоречията на живота какъвто е и не е. Страхопочитание над дъха ни и опит да го спрем.
Порастването и съзряванто е винаги с другите, дори с липсата им, Сартр казва, че липсата на избор също е избор. Погледът на чужденеца, пръстът му по хартията, по екрана, няма значение. Въпросите, отвореното пространство, което споделяме. Сакрално и ефемерно.
Смъртта не е за всички. Стихотворенията, като хората, умират в забравата. Но тя е несигурна като всичко останало. Абсолютностите често грешат, казвах преди, дали още е често?
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Искам да кажа, че няма нищо задължително, НО ако имаше – щях да кажа, че изкуството, поезията и всичките му форми (визуално изкуство, кино, музика, театър, танц, всичко) е неминуемо свързано с времето си. Време без политика няма, взаимносвързаната ни природа е завинаги зависима от опитите да се справим със себе си. Проблемите са многобройни и всеобхватни, но има решения, има опити, има надежда. Като лични каузи взимам правата на жените, мигрантите, хората с психически проблеми, сексуално маргинализираните хора – тъй като произлизат от всички тези субкултурни групи. Опитвам се да го имплементирам в работата си. Огромен проблем, който ме касае, защото касае всеки жив човек, са нарастващите социални неравенствата, липсата на емпатия, колективното затъпяване на народа, озлобяването му, нарастващия фашизъм, който ни обръща едни срещу други. (Изрежете каквото искате, по тази тема мога да пиша много, няма да се извинявам.)
Какво искаш да остане след думите?
Бризът на усещането. За скромния си човешки опит имам вкуса на мадлената на Пруст по езика, когато погледна дъб, защото четох книгата под такъв преди около 10 години в гимназията. Оттогава реферирам човешкото. Би било добре да ни прави наистина по-добри хора, по-смислени, прощаващи, приемащи. Не съм сигурна, че мога да желая това от тях. Прекалено е оптимистично, утопия в чаша стъкло – те могат да създават и да рушат. Ще ми се след тях да остава по-доброто, ако са ползвани за такова.
Къде отиват ненаписаните истории?
Колективното несъзнавано? Rien ne se perd, rien ne se crée, tout se transforme – Antoine Lavoisier. Нищо не се губи, нищо не се създава, всичко се трансформира, впрочем Антоан не е писател, а химик, но писателите, творците – сме също създатели на светове, точно както математиците, физиците и химиците откриват и разбират такива, като понякога ги наименуват и донякъде създават в нашия свят – извеждайки ги на показ. Нищо не е свършило, докато не си тръгнем от тази конкретна човешка плът, всяка история може да бъде написана, а измислена – тя остава завинаги при нас.
*** My fingers reflect
*** The black ring of Saturn
The black ring of Saturn
around the grass-green eye in my reflection
keenly watches the world in its stillness.
The cables in the sky –
actual twisted threads –
break in on my field of vision.
Treacherous, I only distribute words for myself.
I steal the secrets of the universe
and hide them under my half-shaved armpits
for a stranger to lick.
My worries are laid bare in the search
for what was even lost in innocence.
I’m shipwrecked in nearly every monstrous identity
and again I seek.
The reflection says – what?
Translated by Tom Phillips
*** Your black hands on
Your black hands on my white palms above my grazed knees
in a rising tide of dreams
through layers of breath, in which I separate your image
from the huddle of strangers smiling for a photograph.
Bent by years of loneliness I’m not languishing in –
one hundred and
nine hundred and ninety-nine
mornings –
in the morning mist on the horizon
I’m confusing action with acts of courage?
Simplify these truths more often!
With my fingers I touch people, their fluids
sunk into the welts of the irreparable at last.
You’re forgetting, I see in myself only pieces of memory ajar,
in ourselves we are always alone.
Translated by Tom Phillips
*** My sobs
My sobs
wave-like swallow up air
in the context of our days.
It’s lonely without you here at all.
Fading into the silence of generations of submissive women
are these firm cheekbones, my opinions.
Pain and defeat are woven into my pelvis –
I can always draw on her,
the woman before me,
to patch up the silence.
The roar of endings erupts,
the steppes of the sinews,
the bones in which we don’t recognise ourselves:
memories, cracked by smoke spittle.
To be without you at all,
to be alone:
I don’t even possess myself.
The mass of things is unhappiness,
the beginning new.
Life – numb with acknowledgements,
a smile at the far end of the time
assigned us.
The sobs are beating on my shores.
I find them through sound and light –
pierced images of the present.
“Alone.”
Translated by Tom Phillips
Children invented fire forever
Through children’s eyes,
in the crowns of the lime and cherry trees,
you find an alien presence
among the fruit,
crackling, bathed in sunlight.
Adjusting your instincts
through storytelling voices,
here’s the balloon of illusions
which you burst
with the tails of childish monsters.
Girded by kites and apples,
the forest queens were showered with adventure,
binding the imagination,
leaving it to melt and settle
among the ruins of consciousness.
The borders of time, fly-like,
stepped over,
on the threshold of flowers.
The stories remain alone,
in moments of timelessness
all fires invent dreams
like children.
Translated by Tom Phillips
What is poetry?
An association found on the road, “a slap of poppies against your skin,” “a mountain for centuries to behold,” salvation and thirst at once, need and erasure, longing for the nonexistent, refusal to accept the irreversible.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Hristova