Maria Kalinova
Maria Kalinova was born on June 11, 1983, in Sliven. She holds degrees in Bulgarian Philology and a Master’s in Literary Studies from Sofia University “St. Kliment Ohridski.” Her publications include the books: The Eye (2004), At the Foot of Supper (2008), and Childhood and Intellectual History among Revival Period Authors (2012).
Full bio >
She is an issue editor for Literary Newspaper and the editor of the contemporary poetry and prose series “New Bulgarian,” published by the Literary Newspaper Foundation. She is also a lecturer at Sofia University.
THE AUTHOR’S VOICE
Поезията е:
за да знаем, без да разбираме. Поезията е неуловима и неопределима, не може да бъде схваната нито през формални признаци, нито чрез някакви жанрови правила. Тя се изплъзва на хората, които се опитват да я осмислят, затова не можем да я дефинираме. Тя се случва отвъд хоризонта на понятното и понятийното.
Поезията е изпращане на послание, което не може да се контролира, не могат да се предвидят ефектите ѝ върху другия. Когато пишеш, винаги поемаш риска да не бъдеш разбран. Поезията е акт на доверие и уязвимост, но поетът не знае на кого говори. Може би затова той стои толкова близко до лудостта, но не е луд. Поезията е дълбоко лична и същевременно отворена към всички. Тя се ражда в напрежението между собственото – личният стил, подписът – и общото. Там, където смисълът се колебае и думите придобиват непредсказуема сила.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Важно е самото обръщане, заговарянето, началото. За мен поезията няма край, каквато и форма да є придадем, тя ще бъде събитието на незавършеното слово. Затова и ми е трудно да се впиша в жанра на „едното стихотворение“, което проф. Цочо Бояджиев по особен начин цени. „Едното стихотворение“ от перспективата на едноименната антология е нещо като встъпително съдържание на книга, която си писал непрестанно. В по-баналния смисъл на „едното стихотворение“ винаги ми се е искало да противопоставя „серията“ в поезията. За мен сериозното няма как да не прави серия. Гротеските и портретите на Франсис Бейкън са поразителни със своята хегелианска сила, разлагайки „романтичната художествена форма“, довеждайки изкуството до неговия край и повтаряйки в серия края на изкуството изобщо. За Бейкън краят е крайното в изкуството, което се повтаря отново и отново. Творбите му са сериозни, но имат външната конструкция на шега, в начина, по който субектът изчезва в процепа на серията, в начина, по който субектът става шегата на прекъсването. В българската поезия Мария Липискова, светла ѝ памет, работеше отдадено над подобна форма. „Не-снимане“ (2013), която излезе през „Литературен вестник“, е идеален пример за книга с подобни конструкции.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Тревогите, но и разочарованието ми, са свързани с вечността. По отношение на „полиса“ – гнети ме завръщането на политиките на вечността в по-глобален аспект. Тази политическа идея за времето, че бъдещето е предсказуемо, няма алтернативи – то вече се е случвало в миналото, вечността е едно замръзнало „велико“ (и задължително „патриархално“) минало. В крайна сметка вечността е краят на бъдещето. По отношение на „пойезиса“ – същото разочарование. Личният ми протест е срещу „поезията на вечността“ – несъмняваща се, самоидентична, оцелостена чрез средствата на отминали ритми и рими – разбираема поезия. Предпочитам Angst от непредсказуемото, но и „трепет“ пред обичайното.
Какво искаш да остане след думите?
Шегата. Субективната шега. Думите са само средства за записване, за „докладване“ на реалността. Ако мисля за онова, което остава след думите, то ще е във връзка с тяхното разпадане, освобождаване от тях. Това е и някаква кулминационна точка в творчеството, навярно илюзорна, но все пак тегли към себе си – да се освободиш от предписанията на думата, от предписанията по отношение на художественото съдържание във форма, от предписанията на онова, което е позволено да се каже. Всички тези предписания, които произтичат от различните традиции и традицията изобщо. Какво тогава остава след думата? Някакво свидетелство за гениалност? Нищо подобно. При разпада на „думата“ онова, което най-навярно се случва с поета, е разкриването на вътрешната контингентност, съвпадението му с думата. И това е от порядъка на хумористичното. Това осъзнаване, че ти си непредвидимото „вътре“ на самото нещо, от което се опитваш да избягаш, да преминеш отвъд, да бъдеш след него.
Къде отиват ненаписаните истории?
Ненаписаната история е възможност, жест преди изричането и заговарянето. Онзи момент, в който езикът още не се е случил, но вече е възможен.
The Lovers from the Outer Quarters
What do you know of the simplest pleasures,
how the invisible amuse themselves, and
what it means to grow up beneath low roofs,
unable to seduce with words,
bearing instead the foolish ecstasy on their faces,
which no one sees,
no one sees
the love of ordinary people.
Leaving the imperfect flesh,
clumsily hidden behind garments of air,
you drift from the extinguished body of the day,
flushed with passion, the blood that carries
unearthly influences, but this, you think,
makes you equal; for a moment you taste the heavenly secrets.
Yes, the secret will even out inequalities, will make us whole.
but first, they crawl into one another, humiliated by love’s
imperfection, distorted by immortality, shrouded
in clouds; this is the love we believe in.
Exhausted, they will have no strength to speak,
their weariness more real than any hypocrisy,
eternally necessary to one another, even apart,
they fall asleep, useless, beneath a divided world.
And so the most ordinary ones return
to their bodies
Translated by Gergana Galabova
IS IT MY HAND THAT REACHES OUT
What I received from him was an empty,
sunken box, with words scrawled on it
“Julia, the unattainable, Julia, the monster” —
I inhaled in the scent of lost photographs,
imagined I was Julia, and then, ashamed,
closed the lid and withdrew my hands.
That same lonely year, Jacques Derrida
spoke of the monster at the Hilton Hotel,
there was a seminar on Heidegger at the university,
and an accident errupted in the student district—
a pipe had burst near my building, and from it
it turned out, time began to pour out,
draining uselessly, scattering wildly,
gathering for a moment, then running downward.
[is it her hand]
Her hand, reaching out (but where is it reaching?),
his hand, clutching desperately (but whom does it call?),
the hand that stays still, or labors in other people’s homes
the hand unrefined, the outstretched hand,
the cupped hand when we beg, palms pressed in prayer,
the big hand that crashes down on the disobedient child,
the fist of the disgruntled, the pointed pocket pistol,
the grip on of the pen, the rapid clatter across the keyboard
don’t stop — keep telling me about you and Julia,
how lovers’ hands can detach from their bodies —
you mustn’t turn on the light, mustn’t look at them,
they kiss the other’s right shoulder, kiss the left,
kiss the palms. “Don’t look at them” — this repeats
in the myth of two bodies in love, the bodies split,
swarm into fingers, and each finger branches
into five more mobile, diminished, real fingers;
the hands you show me now are the place where
the body tears itself apart, endlessly, inexorably.
[But further on]
But further on — among the perched Stymphalian birds,
you see Julia for the first time, and she has secretly lured you
to take part in the wolfish dealings of passion,
to let pleasure plunder you.
[But gradually]
But gradually the bed becomes solid,
ending at the sharp edge of a waterfall,
and it grows:
into a huge Indian fig tree, inverted and towering,
as tall as a crumbling prefab block from the outer quarters;
then the sheets swim across the room, threatening
to leave you with no warning when she
flies with arms flung wide, vanishing beyond the bedroom’s edge:
you will be freed from Julia forever, only to be a clown,
a desperate loser beneath the snapping flags of the blankets.
[But why]
But why? Because the hole in time is waterlogged,
you don’t know infinite longing, you will waste yourself
on small secrets; you will be cheap, Julia, the unattainable,
Julia, the monster.
[Will you lean over]
Will you lean over the edge, arms outstretched,
will you sense the empty abyss below?
Can you hear the waterfall roaring, the blood
climbing up the giant tree?
Sap swells the fist-shaped heart.
Surely horror overwhelms you,
your head spins, you begin
to babble.
And will I finally stop
pretending? I am not pretending
that I have a hand, I am beginning to have one
and reach out with it.
Translated by Gergana Galabova
PORTRAIT 2024 – 2025
The trains of eternity hurry by, they will fill again,
the hemorrhage of the past begins to stream
through the seams of spring clothes, radiating from suitcases,
that mother-of-pearl gleam, the beginning of returning, we set out
we met, we carried books, the books turned to dust
that we breathed, do you want to be my tomorrow-wife,
you said to me, but wait, not now, now it’s a road, a swift current backward,
and I wanted you to at least be afraid, to sit on a missing chair,
your pink flesh grotesquely and strangely climbing
the two slopes of a folded newspaper, torn by the present,
to be the most frightened person, but suddenly voices were heard,
are we lying, some began, oh, how we lie, others replied,
dirty air hung over the evening, in the middle of the ocean
islands continued to form, neo-fascists beating
a lonely animal, footballers drank Mate, such is
eternity, we thought, and then we all coughed together.
Such is eternity, we were all in a hurry, sitting along its spine –
immortal and rigid, we saw our coughing reflection,
and the brush of an unknown artist trying to paint
over our portraits, layering on oil paints,
but we would not stay still, we shifted more and more.
Translated by Gergana Galabova
DO WE MOURN IN OUR WINDLESS DREAMS
Do we mourn
in our windless dreams, asleep
amid shards of glass and mica,
heaps of shells, untroubled stones
We are desolate, a little desolate.
But what did the miracle look like, do you remember,
how it rose above gasoline coats,
blew scraps of newspaper out of the sun,
how, in the midst of a burning drowse, bodies filled
like jars with cries and overflowed, how the willows
wept prayerfully along the shores of the world
and all that was possible overtook us?
Now we are measured; we no longer recognize one another
and we slowly look around –
so long were the days of adaptation.
But let’s hear what you know, and you know nothing,
doddering old man, still, speak
(it is proper now to give you the floor).
/The old man enters with a shepherd’s pipe./
Body stooped, head grown light,
he spent his whole life walking with the sheep and waiting,
in winter he carried the lambs on his shoulders,
grazed them. That was it. There was nothing else.
But he did not feel homeless,
the grass was gracious,
He loved to speak with the animals,
knew them by name. That was it. There was nothing else.
But now he had lived to see the greatest day –
and he tells of the miracle, how he took off his cap
and stood bareheaded. Above him poured
the rain of Tenevo. Somewhere far away
a great bell resounded. And he opened
his mouth thirstily and the rain fell into it,
he drank the drops thirstily, the rain over Tenevo,
Thirstily. He drank. The drops. Mouth open, he drank.
And is that the miracle, we asked? That was it.
There was nothing else.
Translated by Gergana Galabova
What is poetry?
Poetry exists so that we may know without understanding.
It is elusive and indefinable; it cannot be grasped either through formal traits or by any genre rules.
It slips away from those who try to make sense of it, which is why we cannot define it.
RELATED AUTHORS
Kalinova