Anna Lazarova
Anna Lazarova (1993, Velingrad) graduated in Bulgarian Philology and Literary Studies from Sofia University. She is the recipient of over 15 awards, including the Grand Prize from the National Student Literature Competition “Boyan Penev,” second prize from the 32nd National Youth Poetry Competition “Veselin Hanchev,” an award from the Blaga Dimitrova Foundation for her contribution to the development of Bulgarian literature and culture, an award from the National Literature Competition “Georgi Davidov,” among others.
Full bio >
In 2016, her first poetry book At Home Everyone Dines Separately was published, which received recognition at the debut literature competition “Southern Spring.” Her second book Children’s Room for Rent was released in 2023. Anna is one of the editors of the anthology From Authors and Readers ABOUT BOOKS AND READING, which was awarded a “Golden Lion” in the category “Publishing Project with the Greatest Social Significance.”
Her texts have appeared on the pages of numerous media outlets, newspapers, magazines, and anthologies and have been translated into Arabic, Turkish, English, German, Spanish, and other languages.
RELATED AUTHORS
Поезията е:
Най-близкото до мен определение, което съм открила досега, е от Адам Загаевски: „…стихотворението трябва да завършва / по-добре от живота. Инак за какво е?“.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Навярно това е въпрос за процеса на писане и как се случва. Нямам формулировка. Харесва ми да пиша, имам потребност да го правя, изразявам се по-добре писмено, ценя езика и отговорността зад думите. Наблюдавам човека като техен единствен носител. Той създава ситуации, той променя, той провокира, изгражда, руши, той се моли, той се брани, пак той обяснява любовта си… И както няма град без човешко присъствие, така за мен няма поезия без човешко влияние.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Не задължително. Цялата история на литературата го доказва. В двайсетте си години често повтарях Брехт и неговото „Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му.“ Нормална реакция на младостта са противопоставянето, опълчването и идеализмът. По-късно открих тишината и интимността на личното, на малкия свят с малките рани, малките бащи и малките моменти на спокойствие и милост към света, изграждането на отношение, което не на всяка цена бива изразявано, а изкуството не е непременно оръжие на ежедневието, макар да би могло и да се е налагало да бъде. Предполагам, че ще променям позицията си по въпроса с времето и дано – възприемам промяната като сигурен знак за живот.
Какво искаш да остане след думите?
Разбиране, яснота, посока, взаимност, свързаност, съобщност, с една дума – несамота.
Къде отиват ненаписаните истории?
Според мен, за съжаление, просто биват забравени. Александър Христов, когото безкрайно ценя, уважавам и обичам, често ми повтаря, че нищо не се губи. Звучи убеден и виждам нуждата от нещо повече в този свят, отколкото можем да помислим, да усетим, да обозрем… Аз съм по-тукашна. Не вярвам на думите му, но вярвам в думите му.
SHIP WRECK
Our eyes can never find seashores.
Only moors.
Our matchsticks of hands will be no more,
How will we keep warm?
Our sparklers of eyes are going to sink,
And how will we shine?
Under the waves there is no mapping,
Nor is there advice.
When even the clams in our garden absolve us,
Am I going to stumble?
If the sea keeps spitting out boats,
Some of them must be sunken.
If the sea swallows the fishers,
The shallow respires.
We will go back to our conviction
And we’ll be inscribers –
With our salty ink once over,
Once again for the seagull.
And across me from beyond the horizon
My mother will flow.
Translated by Abo
КОРАБОКРУШЕНИЕ
Брегове не откриват очите ни.
Само котви.
Ще ни свършат ръцете кибритени
и как ще се топлим?
Ще ни хлътнат очите бенгалски
и как ще светим?
Под вълните ни няма атласи,
нито съвети.
Щом простят и мидите в двора ни,
ще се спъна ли?
Щом изплюе морето кораби,
има потънали.
Щом преглътне морето рибари,
плиткото диша.
Ще се върнем назад към вярата,
за да пишем
пак с мастилото си солено,
пак за чайките.
И иззад хоризонта през мене
ще мине майка ми.
* * * ти по-добре смееше
ти по-добре смееше
по-добре се смееше
по-добре жилеше кожата
и оставяше най-честните червенини
ти пееше тази песен по-добре
ти по-добре будуваше вечер със звездите
по-добре се срамуваше
и наостряше косите си по-добре
когато ни приближаваше опасност
твоят белег беше по-добър
и по-добре се сбогуваше с морето
докато ние плачехме в пясъчните му бедра
ти по-добре знаеше фотев
буква по буква
бургас по бургас
по-добре възнамеряваше
ти по-добре бдеше
любов тъничка като рибена кост
по-добре че те няма сега да не видиш
как без тебе живеем
* * * знаеш ли Силвия
знаеш ли Силвия
трябваше да извадиш главата си от фурната
всяка велика идея
всяко море
мастилото амбициите и
белезите от изгаряне от прохождане
от допира на човека до човека
обречени да изчезнат
да утихнат
ме карат спокойно да разперя ръце
ме правят пчела
която ще опита от тези проклети смокини
скъпа Силвия
как напразно замени дъха си
каквото и да казват хората
сърцето винаги издържа
МОЯТ ГЛАД
Каквото изживееш е могло
да бъде някога и по-голямо.
Събуждаш се в едно добро легло,
но ти не си добър.
Поне не само.
Така че ставаш. Някак си по-лош,
отколкото си спомняш, че си легнал.
За теб е малка вече всяка нощ,
но и не знаеш как да я избегнеш.
Денят настава още в огледалото,
когато видиш как си се отчаял.
Когато искаш да обхванеш цялото,
ти винаги обхващаш само края.
Аз знам, че ще излезеш от дома си
едва, като от бебешко корито,
ще срещнеш онова, което търсиш
и ще усетиш чувството на ситост.
Това е кратка притча.
После глад
за нещо по-голямо този път.
Но ти не си добър и затова
нараства в теб единствено гладът.
КОРАБОКРУШЕНЕЦ
Косите ѝ – мълнии.
Очите ѝ – бурен океан.
Устните ѝ – тихи брегове.
книгите, които имаме да си връщаме
чашите от кафе в мивката
плановете за предстоящите ни следобеди
посещенията при венеролога
албумите, в които съм те лепил
страниците, между които съм те хербаризирал
и тъканите, в които съм те живял
потиснатите желания
дългите мълчания
и въздишките от досада
моята вина в тебе
и любовта ти към мене
и всички останали неща
нещата, които ни свързаха
и същите, които ни разделиха.
ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ
Момченце с черна косичка – оперение на врана,
подстригано на паничка, захлупена да съхне;
с очи, живи като споделена любов;
с къси панталонки и тениска – рисунка на дете от дете;
с кроксове на крачетата…
Момченце в инвалидна количка.
Напряга се в нея, набира се, ще скочи.
Очите му стават по-големи от това, което виждат,
до степен вече да не е само азиатче,
а да бъде универсалното Дете на Света.
Аз съм Детето на Света.
Преживява разиграните интерактивни сцени:
конници атакуват врага,
флотилията разгромява неприятеля в открити води…
Великата битка при река Салсу,
в която древната държава Когурьо разбива Суйската династия,
или тази през Корейската война,
когато Северът е сразен с десант на амфибии край Инчон.
Битки, с които нацията се гордее.
Нацията е дете в инвалидна количка.
Ето, майка му го взима на ръце, за да види по-отблизо баталните сцени.
(Боже, колко майка има на тоя свят, Боже!)
А аз се оттеглям в музейната ниша, където е изложен Страдащият човек.
Аз съм Страдащият човек сега.
На тази позиция хората се сменят,
така ми казаха на гише „Информация“,
когато се учудих на празния постамент
и табелката със заглавието на липсващия сюжет.
И ето, сега е мой ред да страдам.
Дете, което се гордее, но не може да ходи.
Няма паралич, ампутация или смърт.
Просто мъртви крачета в кроксове –
сини, ненужни, някак нелепи.
Тази история открих в Музея на Историите.
В непосилния Музей на Настоящото.
* * * Граната от любов
Граната от любов
Къс от сърцето на истината
Грижа на Старата
Сладкото на киселото
Червеното от цветовете на бялото
Макет на Сътворението
Вселена от семки и детски спомени
Това, което липсва на насъщния и буцата
Черешката на тортата
Е селският домат.
* * * you dared better
you dared better
you laughed better
you stung the skin better
leaving the frankest of blushes
you sang this song better
you stayed awake better at night with the stars
you were shy better
you sharpened your hair better
when danger was approaching
your scarring was better
you bid farewell to the sea better
while we were crying between its thighs sandy
you knew fotev better
letter for letter
burgas for burgas
you intended better
you were watchful better
love as thin as a fishbone
it’s all the better you’re not here now
to see how we’re living without you
Translated by Abo
* * * do you know Silvia
do you know Silvia
you should have taken your head out of the oven
each great idea
each sea
the ink the ambitions and
the scars of burns and toddling
of the touch of human to human
destined to fade away
to subside
make me spread my arms calmly
make me a bee
which will try those damned figs
dear Silvia
how vainly you traded your breath
whatever people may say
the heart always endures
Translated by Abo
MY HUNGER
Everything you have lived through
Could have been somehow superior.
The bed you wake up in is good. But you?
You’re sometimes good.
Sometimes inferior.
So you get up. You’re feeling eviler
Than the memory of last night’s you.
Each night now looks a great lot littler
But they seem too vexing to eschew.
Your days begin inside the mirror
As you see the desperation therein.
When you wish to wholly capture the veneer,
You always capture just the fin.
I know you’ll leave your household gently,
As if you’re leaving but a baby’s cot.
And you will feel completely sated
Achieving everything that you have sought.
It’s a parable. It is short.
Then hunger
For something bigger this time round.
But you’re not good: no wonder
Just the hunger grows into a mound.
Translated by Abo
CALLINGS
when we were little
you lost a loved one
to a suicide
and wished to become
a priest
he lost a loved one
to a plane crash
and wishes to become
a pilot
she lost a loved one
to an incurable disease
and wished to become
a medic
it lost a loved one
to a drowning
and wished to become
a lifeguard
you all lost loved ones
to an attack in the park
and wished to become
policemen
they lost loved ones
to a crumbling building
and wished to become
architects
when we were little
i lost a loved one
to a natural death
and wished to become
a mother
Translated by Abo
SAVINGS
some died aforetime
before cringing due to stomach pain at exams
before reading zagaevski on the bathroom floor
before working counting time
thinking about clothes furniture and weapons
having a cat a child or a sick parent
before cathedrals countries and friend’s houses
burned across the world
before getting used to things
understanding how the heart ascends and then descends
discovering tranquillity in a few quiet walls
falling asleep and dreaming we are all here
and beautiful
and nothing has been taken from us and we’ve lost nothing
before arranging days like jars of spices
and pinching just enough for their slice of bread
even if they were to return now they’d be so young
and innocent and somehow distant from us
even in my mind i sometimes can’t connect
my thoughts to their former lives
and when i remember i ask myself
if it was them who truly lived through death
or i
Translated by Abo
LIGHT
God is absent from our family photos
But Mum insists that he exists –
That his shot was at his wake and so
I did forgive when he went missing.
She says he wore light jeans and cap,
A purple hanky in his left breast pocket,
He loved his bread with margarine and jam
And never prayed to saints or prophets.
Nor lit candles, Amen he never hummed,
He debated often of my grandad’s car.
They heard him say, “I wish I had a son
But all I get is gals and gals and gals”.
Once at night at home the power cut.
At the door my mum received a lad.
He came in shining. Introduced himself as God.
And so I asked him: Where is my dad?
Translated by Abo
What is poetry?
The closest definition I have found so far is by Adam Zagajewski: “…the poem must end / better than life. Otherwise what is it for?”.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Lazarova