Поезията ми със сигурност си води свой собствен живот – загнездила се в сънищата ми, гледа през очите ми, инфилтрирала е мислите ми. Тя се ражда от скуката, празното време, от интересна поредица думи, появила се в главата ми, от картина (независимо нарисувана от художник или не), от чужди думи, захванала се е като паразит за почти всичко и иска да се уголеми и появи на листа. Ражда се обаче само когато си нося тефтер с мен.
Пораства с редакциите – с взирането в нея, с преобличането є, нагласянето є да става за пред чуждите очи, да знаят коя е. Вече си има характер, вече тръгва по свой път, по-отделена от мен, вече си има свои мисли, пространство и време. Но все още мога да є кажа: „Не така“. Съзрява вече напечатана. Даже и пак да се преоблича (редактира), това ще е някаква нейна нова близначка, появила се от нея, както морските звезди се размножават, ако бъдат срязани. Няма къде да избяга напечатаната поезия, вече е съзряла, станала е голяма поезия. Още с порастването си става самостоятелна и не моя, пътува по чуждите мисли и светове, каквото и да я е родило няма значение, защото вече си е себе си и е нова. Затова не знам как умира – аз не виждам какво є се случва след съзряването. Да, много поезия умира, или пък убивам даже преди да се роди или малко след това – не всяка иска и може да порасне. Моите тефтери явно са гробище за поезия. Но понякога все пак могат да възкръснат стари стихотворения.