Kamelia Spasova
Kamelia Spasova is an associate professor of ancient and Western European literature and head of the Department of Literary Theory at Sofia University St. Kliment Ohridski (since 2023). She is the author of two theoretical books, Event and Example in Plato and Aristotle (2012) and “Modern Mimesis. Self-Reflection in Literature” (2021).
Full bio >
She was a guest lecturer at the University of Cologne (2016-2018) and a young researcher at the Center for Academic Research in Sofia (2014-2015). She is also the author of two poetry collections, “Parcel N 17“ (2007) and “Kenosis, Book of Emptiness“ (2016). Her poems have been translated into English, German, Russian, Greek, Turkish, Romanian, Danish, Serbian, Italian, Croatian, and Bengali. Editor of Literary Newspaper.
In 2015, she created π – an open group for joint activities in the field of poetry and philosophy, together with VBV, Ognyan Kasabov, Maria Kalinova, Yunus M. Yunus, Kamelia Spasova, and Dimitar Bozhkov. Together with π, he wrote Chaos (Editorial Manifesto) (2015) and marked 100 years of Dada (2016) with a seminar on literature and philosophy.
THE AUTHOR’S VOICE
Поезията е:
понякога е пауза и прекъсване, друг път е π. Важното е да се шегува сериозно, да не се превзема и да помни, че никога не е просто думи. Ще ми се да не е само нарцистичен прилив, затова е хубаво бавно да се формира, много да се редактира и въобще с нея никога да не се избързва.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Моята поезия е фосил, останки от древни организми – замръзнали, отдавна загинали, преходни – те внимателно пазят в себе си следите и образите на различни форми на живот. Затова трябва да се копае с палеонтологическа страст, най-напред да се рови напосоки, включително в скалните отломъци край морето, в пещерите на древните митове, а после с четчицата да се отстрани ненужното и да се въобрази какво се показва наяве. Най-сетне трябва да се набави история на фигурите, които се образуват: кой е това, може би е някой си Морихий, но в кого е бил влюбен той, към какво се е стремял, от какво се е страхувал. Обичам поезията да е загадка, в която не е лесно да разбереш какво се казва, тъмна поезия. В противен случай я прочиташ, изгълтваш и забравяш. Затова често използвам странни маски, зад които добре прикривам личния си опит, възпаленията си, страстите си, преходните състояния. Те идват винаги омекотени през дистанцията на фосила. Неопитните бързо се отказват. Но винаги остава един верен последен читател, който има търпението да препрочита.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Чувствителността към времето, към преходното – към онова, което все още не е, или вече не е – е в сърцето на поезията. Тази чувствителност е фина и не тръби плакатни фрази. Спорът – социална или асоциална е поезията ми се струва безпредметно надлъгване на реторики. Поезията трябва да ни набавя език, в който да изговорим страховете, травмите, отчуждението и неразбирането си – език, който да се различава от новинарските сайтове и статусите в социалните мрежи. Това, което ме плаши днес, е нетърпимостта към страданието, позицията, мисленето на всички форми на несъгласие. И крайните ултиматуми – ако не си на моето мнение, си срещу мен. Вместо различните степени на изключване, е важно да се прави това нечовешко усилие, диалогът да продължава. А понякога усилието може да е напълно човешко – толкова просто като стискане на ръката, прегръдка, прочитане на чуждо стихотворение или някой да ти напише „Ах, Мария те обича!“.
Какво искаш да остане след думите?
Отвъд думите е вдишване-издишване. Atemwende. Това е най-простият ритъм, в който живото пулсира и намира път през противоречията. Този ритъм го има в голямата поезия, той е загнезден в езика, но остава и отвъд думите. Такива стихотворения трудно се намират.
Къде отиват ненаписаните истории?
Ненаписаните истории отиват в сънищата, от сънищата понякога изскачат в преддверието на невъзможното, но мислимо, оттам придобиват лека и ефирна форма, смътни очертания – ръцете се заемат да пишат, стават автомати и искат да изпреварят ненаписаното, но накрая ненаписаното неусетно се измъква от написаното и изплезва език.
Lake Starnberg
To lake Starnberg I returned and wept
with a decisive rythm
It was a night without darkness
in the sand temples of Naga, the burried ancient city.
I entombed my agony there and the black suns,
threaded on a rosery, an egyptian
game for neophytes and deadbeats.
To lake Starnberg I returned and wept
Like looney Ludwig’s sister and his swan song
sung with Wagner’s trills in two voices
as it sinks into a decisive rythm.
Every life impulse sinks
towards the young hostler, to the doctor with no elixir
and other beloved subjects who subject
Neuschwanstein sinks, I sink into myself
To lake Stanberg it returns
the decisive rhythm
when I stop the repetition,
wrap myself in a blanket of camel wool
and mull over all my past lives.
Translated by Gergana Galabova
Love as freezing
Friday freezes: a caw, a room,
and ice figures pierce the gaze;
Struma, the South and my hand freeze —
from the impending horror, the windows shatter —
in a windlesness the branches freeze,
the dinggg freezes in a prolonging vibration —
my ears rumble, my head burrs.
“Come and tell me who you are,
the cold won’t scare you any longer”
it goes places where it never went
the fugue freezes in flawless forms
the unorganic flowers cristalize —
call it love-struck, call it wind.
“Silly girl, don’t get stuck in that
sentence – it’s a dream and mists,
into an ice cave you’d fall
endlessly for him, if you slip.”
But I don’t spare myself and I freeze,
crystal figures blossom in my body.
Translated by Gergana Galabova
Varvara’s rocks
So what if she knew she coulnd’t use the emergency exits
and other ficticious solutions:
grabbing the door and going out the other side,
as if slipping through the ear canal and sinking in the deep end
dissolving into sand and running through the fingertips.
So what if she has passed two hundred seventy-two times
through all the dead-end streets and bazaars —
galleries of tunnels and air corridors,
she claims to have given up on burning and jumping out windows,
childish nonsense it was
like every story involving third parties and lapses —
you say she gave up on lost adverbs,
foreign cities and languages did not translate the case.
There’s no guarantee, I tell her, that the two hundred and third time
the dotted lines on the face rise up into oval outlines,
The crows in the trees let gravity
carry them away in reverse
There: instead of writing — I’m crowing soft-feathed, caw-caw,
I lose my reasons
Only the rocks, deaf to what is known or unknown
or kept a secret, slowly form their mute fossils
figures of suspended desires, desires sedimented into figures
Translated by Gergana Galabova
Scarabaeus
A Scarabaeus in the desert, golden, but untried,
is dragging his days, dragging the roundness of afternoons
restlessly. The northern winds throw sand in the eyes
My mouth is filling up with desert, golden sand sticks
to the skin, the tongue and ancient papyri. The Scarabaeus rewinds
between its horns thousands of suns
and thousands of moons. Only then will it fall asleep.
The slightest distraction and years crumble
intense stalling: walking-towing-walking —
on dust and sand next to the blue desires hush, drying
in the morn of the ingested, but ever possible,
to dissolve time, bodies, and beauty on your skin early in the morning.
In the end, everything is present,
cellars overflilled with wine and bliss gush into the other houses.
So hush-hush, the good-old Scarabaeus is in no hurry,
his bounty is to roll the blue ball for 1000 days.
Sudden movements entice me no more
a single one and all is waster, empty as a New Moon
when the sphere’s ablaze, the caravan crouches and I can’t hold back
The desert gathers rumors about you in place of old manuscripts.
Translated by Gergana Galabova
Love as a slow art
Дебилите на Кьолн се обичат,
не се престорват, че от тях зависят
икономическите кризи и климатичните промени.
Знаят – не зависят, затова не бързат.
Същински паяци, провисват в нищото,
изпускат пара, бавно дъвчат, пухтят, татрузят се,
намират на какво да се разсмеят,
дебелите им пръсти се притискат здраво сплетени
или напридат времето по тях наместо хурки,
мотаят се в спирали ръчно бридани и нищо не претеглят,
те могат да обичат до безкрайност.
Нямат друго и на другиго не пречат.
Кьолн е тъкмо място да се влюбиш
и никой да не те заподозре.
The Last Reader
The last one is fearless, full, translucent, overflowing.
Beyond the melancholy of white fog and the epidemic,
of sticky rain – it’s April – and blasts of advertisements,
the screams of frenzied children and cats – he knows:
the world has come undone, abandoned by its poor inhabitants,
soaked through with ridiculous fears and hollow dreams.
The last reader does not use electricity,
but calmly lights the candles in the bedroom,
reads poetry before falling asleep
and feels some unfeigned excitement,
everything in him is past and phantomed
except his passion for the lives of others.
The last one is full and content with little –
water with mint and lemon juice,
bread, soft and steaming, salt, butter
or whatever he finds on the wooden table,
finally, a glass of warm milk for his nerves.
When he chews, he chews slowly,
easily melting the matter of the world,
so his hands turn the pages,
his pupils burn with a purple fire,
instead of tears, wax drips from his eyes.
The last reader of poetry
approaches the tasks of time and being
without panic and without pressure.
We have no choice but to surrender to him,
he knows how to deal with us,
with him, nothing is mere letter and everything begins to burn.
Translated by Gergana Galabova
Trance
Waiting for the last reader
to kill me – tarred arrows, the whips
of time, glass and galssware of peace.
His gentleness allows no
gestures of passion and silence –
who tears, cuts, stings and hurts, who who.
On the contrary, he is very patient
and spares no thought for nonsense
pathos holds no sway over him.
He grows brutally weary at times,
his eyes ache, his head feels heavy,
he traces the tablets with his long fingers,
and if fatigue suffocates him,
he falls asleep without realizing it.
And no one will be left to read us.
This is the end.
Translated by Gergana Galabova
What is poetry?
At times it’s a pause, an interruption; at others, it’s π. What matters is to jest with seriousness, to avoid self-importance, and to recall that it is never merely words.
RELATED AUTHORS
Spasova