Kristina Apostolova
Кристина Апостолова е родена през 1989 г. в Стара Загора. Прекарва детството си в Провадия. Завършва Икономически университет във Варна, специалност „Международни икономически отношения“.
Пълна биография >
Нейни творби са публикувани в български и чуждестранни антологии, сред които „Литературни бесилки“ („Сиела“, 2014), „Зоната“. Антология за съвременна българска поезия („Арс“, 2017) и Swirl Of Words / Swirl Of Worlds (PEER & Shoreditch Library, London, 2021). Има публикации в различни онлайн издания под името Кристина Кунева. „Калима“ („Scribens“, 2021) е първата ѝ книга с поезия.
THE AUTHOR’S VOICE
Поезията е:
Сладките сокове, които зреят в нас, докато минаваме през наглед обикновени събития и случки. По невидима команда ръката на дядото, която пише с тебешир върху дъсчица, забавя още повече своя ход, а срещу нея се завърта графитът, набързо надраскан на стената две улици по-надолу. Изведнъж си в онова състояние, в което всички чувства имат имена, и ти с удивление преминаваш през тях – все едно си дете, което върви между току-що простряно пране. Целият звъниш с нещо, което, дори и да е мъка, пак ти носи наслада.
И спасение, разбира се.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Казват, че родилките са в пространството между живота и смъртта. И ако това е вярно за раждането на дете, много е вероятно и раждането на поезията да се случва в същото пространство. После, както и истинските деца от плът и кръв, и поезията има нужда от грижа, докато е още крехка. От любов, от това да се отзовеш, щом те повика и да поставиш нуждите є на първо място. А съзряването идва с отхвърлянето. Смъртта на поезията също би могла да дойде с него, но много по-вероятно е да дойде с отлагането, със забавянето и пренебрегването. Все пак ми се иска да вярвам, че поезията не умира, само хибернира истински, когато не е в благоприятна среда (и не говоря за социална, макар че и тя има своята значимост).
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Няма как изкуството да не е свързано с проблемите на нашето време – колкото и да се опитваме, то е изтъкано от нашия вътрешен свят, а той не може да се осъществи в състояние на вакуум. Човечеството за първи път така масово има възможност да прекарва повече време в мислите си – вместо физически ежедневно да се бори за оцеляването си и без да се налага да живее като Диоген в бъчва – и изправено пред техния хаос започва трескаво да се опитва да ги категоризира. Добре е да не забравяме и царския път по средата. Мисля, че това може да стане като си припомняме, че и опонентите ни са хора. Всъщност, много е вероятно, ако утре изпаднем в беда на улицата, те да са случайните минувачи покрай нас.
Какво искаш да остане след думите?
Ако честно сме извървели разстоянието от чувството до думата и обратно, може да остане яснота и вътрешен мир. Възможно е да се раздвижат атрофирали мускули на нефизическото ни тяло и да усетим лекота там, където сме забравили, че може да съществува – нещо, което е можело и лесно да се получава, почти с усмивка, почти като забава. Или, ако сме отместили камъка от змията, тя може да ни даде дар за награда. Но все пак, най-добре да остане мир и тишина.
Къде отиват ненаписаните истории?
За тези от племето на разказвачите, ненаписаните и неразказаните истории се навързват като бримки на едно въженце, което периодично затяга диафрагмата и бавно втвърдява реките в тях.
Field of Bears
To Susie Campbell
warm lumps of mud bloom beneath our feet
Susie my dear Susie
small streams of rain run down the arteries of soil
sorry, really, there had to be grass here
it had to be green and with at least one tree
That’s what we agreed – to meet in the field of bears
but here we are, stepping quietly on the dry soil
the air smells of cold
we move in silence
trying not to wake the bears
not to scare the grass
which should grow after all
the field is empty, but we know they are here
probably at this very moment – you say – underground below us
curled up, the bears in half sleep
are giving birth to their babies
and I agree
I can’t believe this empty field
to be just a field
here, I can already feel how the bears
with warm tongues mould out of nothing
the little brown bodies of their cubs
Susie my dear Susie
the night will fall and we will rest, I’m telling you
in the small hours it is always easier –
the questions hang unnecessary and fall like ripe apples
around which circle the wasps of our confessions
for lips from the past, for bodies and for dances, for music
for frozen fingers despite the warm weather
and moments in which the membrane of fear breaks
and we learn how to dance
as the night is thinning
dizzy with insomnia we will tell ourselves – so what
let the bears come out
our footsteps have already grown big enough
and ring with a thousand little bells
they call the bears and here they are, emerging
big and warm
like hidden desires
then comes the morning and with it
farewell Susie
farewell field with soft green grass
and a tree
we turn our big brown backs
and leave
Translated by Kristina Kuneva
STONE
when the bird arrives
at the beach there are only the ocean
and a crowd of rounded stones
the bird lies on one of them
warms it and waits long
when it leaves, the stone lays still
among a multitude of hard bodies
unable to leave
cold and heavy
the stone
stares
Translated by Kristina Kuneva
London
where at night Dylan Thomas bites the white calves of his muses,
during the day the quarantine sky is boiling with life –
crows and gulls fly in the negative sea,
in the non-sea risen up from the horizon
London,
where I gently play music for the elephant in the room
she never forgets
this is why I choose the most delicate sounds for her –
a glass Tyke with a red halo of freedom around the forehead,
barely fitted in an apartment on Burdett Road,
too big to jump out the window
and yet there is some great synchronicity in that
I bleed slowly, the orchid slowly blooms
eating peppers on toast I wait for the moon in the window frame
and I hope I don’t see an airplane –
at a time of global quarantine,
I would die out of curiosity to find out
where its passengers go
does life really go on:
the unbearable joke of being –
we have a a shelf life
shorter than the questions
Translated by Kristina Kuneva
SWINGING CITY
this city was so vivid,
so alive – pulsating, mesmerizing –
it swirled you as if you were a thread
on the skirt of a giant dervish
in this city there was the whole world,
and in it – me
or maybe it only felt that way,
because my shoulders were still sharp
and in between it was spacious
on my way home
the train carefully crawled
along the city line
which separates day from night,
and I sat there like a stick of cotton candy,
slowly winding around me
the thin thread of foreign laughter
and briefly noticed homes
with their curtains open
I remember the street lamps
between the station and the skyscrapers,
the diamond dealers and the goldsmiths of Hatton Garden,
the attics, inhabited by collectors of things –
with tattoos on their faces and bold accessories
the fish market, the breads and the drinks,
many of which I came to know by taste, not by name
Fleet Street and Dickens,
the wet torso of the river
and her underneath sisters
with snouts still wet
the jasmine scent from the tea in the library
where books held pages like frozen wings,
inside a vast glass tower
on all fourteen floors
nothing more is needed here –
learn the names of people and streets
and that is enough to make you dizzy:
everywhere you look,
a metaphor
Translated by Kristina Kuneva
HERE TOO A RIVER FLOWS
in this yard, where every stone
for ages has known the other,
and the dust of every alcove is familiar,
only the books hold
a thousand and one secrets.
the space here is well enough.
on the broken streets a few passersby
soft, as if made out of fluff,
slowly glimmer with a cigarette
in the town everything is softer,
covered by dust – as it should be.
if it was a home, this town
would smell like old wood
and a grandma doily
sometimes here my chest gets heavy,
and like a roly-poly toy
I slowly carry myself up the hill,
clumsily holding this breath or the other,
and I reach the church
standing in the middle –
in front of me Jesus with bread;
behind me, the altar of the dead –
at least here, wherever I fall,
there is someone to catch me
Translated by Kristina Kuneva
What is poetry?
The tender nectar fermenting in our depths as we pass through seemingly ordinary events and occurrences…
RELATED AUTHORS
Apostolova