Theodora Lalova-Spinks
Theodora Lalova-Spinks (b. 1992) is a legal scholar and poet. She holds an Master of Laws from Sofia University “St. Kliment Ohridski” and a Master’s degree in International and European Law from KU Leuven, where she also earned a PhD in Pharmaceutical Sciences and Law. She has been a visiting researcher at Stanford University. She lives and works in Belgium.
Full bio >
Her debut poetry collection, In Such Afternoons (Ars/Scribens, 2021), marks her first book publication. Her poems have appeared in Bulgarian and English in Literaturen Vestnik, Krastopat, Liternet, Porridge Magazine, Re-side, as well as in the anthologies The Circle 19: A Brussels Anthology (IDLE TIME PRESS, LLC, 2019) and Anthology of Contemporary Bulgarian Poetry. Vol. 1: The Zone (ARS–Blagoevgrad, 2017), among others.
In 2016, she received the Poetry Prize of the National Literary Competition of the St. Kliment Ohridski Foundation, as well as the national award Na Slantse Vreme for an outstanding debut in poetry by an author yet to publish a first book. She was also awarded second prize at the 33rd National Youth Poetry Competition Veselin Hanchev.
THE AUTHOR’S VOICE
Поезията е:
лабиринт, мост, утеха, удоволствие, събуждане. И още.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Ражда се в разходка, в желанието за снимка или свързване. Пораства и съзрява, докато си правя други планове. Не умира.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Разбира се. Изкуството винаги отразява времето си, дори когато се опитва да избяга от него. Понякога е глас на съпротива, друг път – утеха или предупреждение; политиката се промъква и в езика, и в тишината. Гнетят ме агресията, безразличието, безпаметността – лесно забравяме уроците на историята.
Какво искаш да остане след думите?
Действията.
Къде отиват ненаписаните истории?
В сънища, спомени, приспивни приказки, при нечие друго перо.
*** Представям си как разказвам
Ще се срещнем в един бар
на юг от Созопол преди 35 години.
Вл. Левчев
Представям си как разказвам – на теб и на нея –
всички прекрасни баналности на съществуването:
аз съм пристрастна например към буденето в пет през юли, в Созопол,
към слагането на сандали, все още пълни
с пясъка от снощи. Към слизането по стълбите, към лекия хлад,
към котката, която стряскам, докато се готви да нападне,
към двойката ученици, които цяла нощ са бродили в уюта
на първата си среща, към прегръдката им – скоба на ъгъла на онази къща.
Към препъването по скалите, към простичката цел – някакъв си изгрев.
Към пунктира, чертан от рибарската лодка, която чакам да уловя
точно тогава, когато прекосява челото на слънцето. И после,
към внезапното затопляне, към все още празния плаж –
към целия ден, едно завинаги бъдеще.
И още например съм пристрастна
към една градина, към шума от клоните на една точно
конкретна ябълка (която, виж, всъщност вече я няма),
към една люлка и някоя книга, и някоя нахална мушица.
И още, например, към есента, и по-конкретно
към мириса на шума, към ходенето по въже
между есените на София, Париж и още два-три града,
и по-конкретно
към онези булеварди с кестени от песните,
към малко суетната тръпка от някоя нова статия, представена
на конференция, от новите обувки по чуждите тротоари, от подаръците,
взети на гарата, току преди да тръгне влака. Разбира се, пристрастна съм
към влаковете и летищата, дори когато има закъснение,
към разговорите на няколко езика, към вечерите в хубаво палто
на път към театъра.
Представям си как разказвам – на теб и на нея –
всички прекрасни баналности на съществуването. Е, може би
малко цензурирани. Представям си – даже нахалствам –
за теб и за нея, срещнали се в разминаването, спокойни
с това, че чакам да узная твоите любими неща,
да си спомня нейните любими неща,
теб, дъщеря ми, все още там, предстояща,
нея, моята баба – която бе тук, а сега е там.
*** Лъжичката почуква леко
Лъжичката почуква леко стените на чашата,
разбърквам кафето заради сладостта на този звук.
От нашата маса се вижда дъното на бара и високият
прозорец, няколко момчета нареждат сцената.
Още е твърде рано, твърде празно,
гласовете ни се чувстват неудобно да тичат наоколо.
и шепнем, главите ни – почти допрени една о друга.
Мирише на препарат за миене и на дърво,
денят се свива в себе си, примигва веднъж и изгасва –
главичка на карфица оттатък улицата.
Завалява сняг, прецизно;
снежинките закърпват лилавото на нощта към сградите.
Като в ореховата черупка от приказките,
ние сме на пауза, предстоим.
*** We hadn’t been born yet
We hadn’t been born yet when this happened.
A golden earring tore from a girl’s tiny ear,
and fell in the garden of the Tsar.
It was August 23rd.
That same minute (only, in May) you’ll be crossing
Rue aux Laines. Lost in thoughts about the summer, your face
will be sun-kissed, your hands fiddling with a pair of keys.
You’ll enter the park, you’ll stop
before the fountain—the water will be laughing. Something golden will ring before your eyes.
The bronze statues around the fence
will be holding their breaths; it’s of utmost importance now that you notice.
The girl runs her fingers around her neck; she’s anxious.
Lighter by a few grams,
she misses the rhythm of her own steps.
And in that very moment I shall lock the door.
I’ll hear the ninth hour arriving in the church’s bells in Sablon.
You’ll stretch an arm towards the water. Drop the keys.
Forty-eight bronze statues will sigh; your ears
will catch a memory of a language unrecognisable to you. I’ll feel the urge
to sing.
Someone catches up to the girl. Hands her the earring.
She’s smiling, Nevsky’s bells are tolling nine, it’s 1983.
A waterdrop remains in her palm – your city and mine are parting in the future.
I go out in the street; you’re leaving the park.
It’s still morning when we meet. I don’t know why I greet you in my own language.
Translated by Gabriela Manova
*** Ще ми се този текст
Ще ми се този текст
да бъде малка клетка от тръстиково дърво,
лека и поръсена със златен прах,
между чиито ребра да наднича началото,
даже не, не самото начало,
а предчувствието за него,
плътта на първите разходки вечер,
светлото неудобство при мисълта за ръката ти в моята.
Или пък да е музикална кутийка,
в сърцевината ѝ – да се върти удоволствието
от прочита на чуждо стихотворение,
онова поемане на дъх след думите
сякаш е лято в някоя по-нежна година.
А бих могла да бъдa и по-алчна:
да пожелая този текст като врата,
през която с един жест ще се връщам
при пропуснатите разговори с онези любими,
които вече не са тук.
Духва вятър, буквите се разбягват –
мравки в пръстта под краката ми.
Сгъвам листа в ръцете си, правя обещание
за книжен самолет или пък за лодка.
What is poetry?
Labyrinth, bridge, solace, pleasure, awakening. And more.
RELATED AUTHORS
Lalova-Spinks