Христо Мухтанов
Христо Мухтанов е роден на 10.09.1991 г. Израства в Лясковец, завършва гимназия във Велико Търново, а впоследствие магистратура в УНСС. Има отличия в младежкия конкурс „Веселин Ханчев“, в студентския „Боян Пенев“, както и в пловдивския конкурс за поезия „Добромир Тонев“.
Пълна биография >
Първата му стихосбирка „Опити за еволюция“ излиза през 2017 г., като печели съпътстваща награда на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“. Втората му книга – „Триада“ се появява в края на 2019 г. През 2024 г. е издадена третата му книга – „Полюсът на живота“, която включва кратка поетична проза. Негови текстове са преведени и включени в антологии на българската поезия на немски и на испански език. Текстовете му могат да бъдат прочетени в онлайн изданията „Кръстопът“, „Кадър 25“, „Нова асоциална поезия“, публикуван е в „Литературен вестник“, във вестник „Еволюция“ и др.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
неуловима материя, която се опитва да обясни и осмисли съществуващото.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Тя израства от осезанията и мисълта ми към думите, към появата на текста. Съзрява при редакцията и появата на книжното тяло. Надявам се никога да не умре.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Изкуството може да бъде свързано с всичко, но не бива да му бъде вменявано нищо. Изборът дали да бъде политическо, или не, би следвало да е свободен и спрямо разбиранията на отделния автор.
Гнетят ме всекидневните неуредици, заплетените схеми, нелицеприятните герои, нещастията от личен и глобален характер, войните и смъртта на невинните.
Какво искаш да остане след думите?
Разбиране. Осмисляне. Промяна.
Къде отиват ненаписаните истории?
Никога не се губят, просто се скриват някъде, за да освободят място за други, или се появяват отново, но преобразени.
*** седнали на този хълм
седнали на този хълм върху тревата по залез
и ти с онези очила и дреха, които изглеждаха като взети
от американски филм, целият парк около нас –
имаше нещо чуждестранно, сякаш
не бяхме в центъра на столицата, а някъде
извън случващото се; хората наоколо
бяха съвсем спокойни, полегнали назад,
попиващи последните слънчеви лъчи;
говорехме за източна мистика и за пътувания,
докато слънцето постепенно потъваше зад дърветата,
а здрачът – със своя дълбок цвят – поглъщаше сградите зад нас;
всички ние се къпем в слънцето, помислих си,
спомняйки си заглавието на онзи албум,
попивайки с кожата си усещането, че сме
другаде другога другак,
че в тези, макар крайни, минути
можем да бъдем безгрижни
*** питаш ли се понякога
питаш ли се понякога какво е станало
с този твой съученик
или с онзи твой състудент,
или с някое от приятелчетата ти
от най-ранното детство
питаш ли се понякога,
когато съзреш почти познато лице,
за онова през лятото преди повече
от двадесет години –
лагера на морето, старата станция,
първи опити и последни целувки
питаш ли се
къде са сега,
как ли се справят,
дали са щастливи,
ако разпръснеш годините върху масата,
колко ли трудно ще намериш път до началото,
колко ли хора ще останат завинаги
само на фона на снимките
*** през лятото никой не иска
през лятото никой не иска да пътува със влак
купетата са самотни, за сметка на това – проветриви,
студентите са се завърнали по родните си места
или заминали някъде да работят,
пътниците гледат замаяно през прозорците
към зелените полета отвъд,
залезът се отразява в нечистите стъкла,
лятото е твърде горещо, казват вече всички,
трябва да имаш или климатик,
или да живееш някъде край морето,
а влаковете са стари, движат се бавно,
кретат по релсите, опасали родината –
и тя все бавна, все учеща и работеща,
отскоро – подпалена;
влакът преминава през лятото,
течението лъхва голата част на краката,
шумът отвън казва: закъде си се забързал,
почакай, имаш толкова време пред себе си
и аз слизам на последната гара
*** този месец няма край
този месец няма край
не, повярвай ми, този месец
няма край
тази седмица
никога няма да свърши
този ден е безмензурна песен
тази минута е най-същинската
тази секунда
е върхът на иглата,
с която пробождаш времето,
зашиваш в тъканта му своите инициали
след всичко което сме направили
имаме този нестихващ момент,
това тотално опълчване
на законите на вселената –
място, което остава константно
независимо от ураганите, войните,
изригванията, оръжията,
блясъка или мрака, независимо от
глада или пресищането,
болезненото щастие или
пулсиращата анхедония
това е този нестихващ момент:
вдишай
*** не ми достигат
не ми достигат
тези сутрини, в които
слушам музика още в леглото
и гледам към белотата на тавана –
времето тече съвсем бавно –
не бързам, знам,
че имам напълно свободна
програма за деня
мога да изляза или да не изляза –
да хвана трамвай или да не хвана –
да се разходя в центъра или
да остана вкъщи
не ми достигат
тези сутрини,
в които да си кажа:
грижа се правилно
за себе си,
времето
най-сетне е хубаво,
поезията
никога не ме е напускала
Поезията е:
неуловима материя, която се опитва да обясни и осмисли съществуващото.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Мухтанов