Теодора Тотева

Теодора Тотева е родена през 1992 г. Журналистка, сценаристка и поетеса. Работила е в различни национални медии и е автор на предавания като Big Brother и „Последният печели“.

Пълна биография >

Теодора Тотева има издадени три стихосбирки: „Голи стихотворения“ (Ciela, 2014), „Преди тишината“ (Scribens, 2018), „Сантиметър от чудото“ (ИК „Жанет 45“). Превеждана е на: английски, италиански, арабски, испански, сръбски.
Носителка е на престижни литературни награди.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Поезията е:

Поезията е фината нишка. Махалото на живота. Оръжието на езика. Тя помага на човека да продължи да се бори с живота, утешен и обичан.
P.S. Поезията е и отдел за борба с посредствеността. И ненавижда клишетата.

Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?

Както пада един слънчев лъч.
Или както зрял плод капе от дървото. Така се ражда – ненадейно, но под влияние на естествените закони. Изпълва ме и ме повиква към живот.
Пораства чрез непрестанно четене и съзерцание. Съзрява в хората, които среща. За разлика от нас, поезията няма свойството да умира. Само е заспивала за по-дълго.

Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?

Изкуството винаги е свързано с политиката. Дори когато изглежда далечно от нея. По-смислено и утешаващо би било политиката да се превърне в изкуство.
Изкуството често ни свързва с проблемите на нашето време, отговаря на въпросите за нашето цивилизационно оцеляване. И задачата му е една от най-трудните – да съхрани човешкото в нас.
Гнети ме войната. Във всеки аспект. Най-вече ме тревожи глобалното оцеляване, както в личен, така и в обществен план. Чудя се в тези времена какво ще се съхрани и какво ще се изгуби от нас? Но както казва Ева Липска: „…всичко, което е невъзможно, става за живот.“ („Скъпа госпожо Шуберт“, издателство за поезия „Да“).

Какво искаш да остане след думите?

Тишина като след детски смях (която за момент да опази щастието).

Къде отиват ненаписаните истории?

„Няма по-голяма агония от това да носиш ненаписана история в себе си“, казва Мая Анджелоу в “I Know Why the Caged Bird Sings”. Зависи от историята…
Понякога отиват навярно при други, чужди умове и чакат там да бъдат написани. Или изчезват безследно в тайници за истории. Но винаги тръп-нат в очакване.

*** Остави ръцете си

Остави ръцете си груби и черни
да носят спомени и сняг
да късат череши
да остаряват

Остави ръцете си да говорят с ръцете на друг човек
да шепнат жестове
да се превръщат в молитва
да прегръщат

Остави ръцете си в края на една пролет
в началото на друг живот
на мястото където са сега

Остави ръцете си да отгледат човек
и после дълго да го премълчават
Остави ръцете си
забрави какво са докосвали
кого са отгледали
как са лекували

Остави ръцете да кажат
как се създават трайни неща
и как изчезват от лицето на земята

Остави всичко
остави и ръцете си
после по жестовете ще те познаят

*** Боже, ти който

Боже, ти който си отсъствието,
дали всички липси са подредени,
създадени ли са вече загубите,
питам, да се изправим,
когато дойдеш
да видиш, че ни няма.

*** изчезващи видове

изчезващи видове
по-изчезващи от влюбени
по-смъртни от детство
толкова крехки като тъгите ни
и изгубени
вървим
подвизаваме се почти телесно
в присъствието на живота
като пръст или навик
смях или допир
кънтим
в някоя вътрешна улица
и сме всичко
което си отиде

*** когато ме спасяваш

когато ме спасяваш
стоя на крачка от теб
не търся чудото
то просто е там
дълго мълчи
и се вслушва
този свят казва е за мъртвите
живите на остават задълго тук

*** Ако в тъжни дни

Ако в тъжни дни
дълго мълчите заедно
само ръцете ще проговорят:
хващат дланите
стискат пръсти в тях
сключват най-личния пакт помежду си
и знаеш
държиш сърцето и не говориш

*** Шшш

Шшш
подобно на вятър
Шшш
подобно на език между зъбите
Шшш
помни
съсредоточава се
стои отворено –
празното място в теб
на което никой не дава име:

Поезията е:

Поезията е фината нишка. Махалото на живота. Оръжието на езика. Тя помага на човека да продължи да се бори с живота, утешен и обичан.