Доротея Василева
Доротея Василева е родена през 1985 г. в Добрич, където завършва езикова гимназия с френски език. Следва английска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ и завършва магистратура в Портсмут, Великобритания.
Работила е като журналист, PR и автор на дигитално съдържание. Вълнува се от езика и неговите физически проявления – движение, танц, игра. Автор е на стихосбирката „Небесни тела“ (Scribens, 2022), номинирана за дебют в наградите „Перото“.
Пълна биография >
Поддържа блога teyadiya.com от 15 години. Има спорадични публикации в различни литературни издания като сп. „Текстил“ и „Литературен вестник“, както и участия в сценичния формат „Актьори срещу поети“. През 2024 г. е част от фестивала Leap Off Page на фондация „Елизабет Костова“, където изследва връзката между тяло и текст заедно с актьора Александър Гочев и други хореографи и писатели.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
Светоусещане. Бяло поле. Време-пространство. Игра с границите на езика и отвъд езика.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
В момента почти не пиша, но си мисля, че поезията зрее дори в периодите на пълно мълчание и съпротива. В липсата є дочувам теми и гласове, които ме вълнуват, но сега не мога да ги задържа, защото другият живот крещи твърде силно. Това, естествено, ме кара да се съмнявам дали изобщо съм поет.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Изкуството винаги е свързано с политиката и проблемите на времето, дори когато не го заявява директно. То ги осветява. Не вярвам в изкуство, което стои изолирано – както и аз самата не искам да живея в балон и да си затварям очите „за да не се натоварвам“.
Какво ме гнети? В момента всичко ме гнети. Чувствам парализиращ срам от човечеството – как допуснахме войни в 21 век, жестокостта, изтребването на хора, насилието над жени. Отвращават ме Тръмп и симпатизантите му, „Възраждане“, Пеевски, нашенският патриотизъм, ниската грамотност, българските пътища и шофьори, липсата на грижа за децата, ограничаването на правата на ЛГБТ хората, подигравката с образованието и здравната ни система. Усещам как всяка искра на грижа и свобода се потулва и смачква, как ставаме все по-безразлични към Другия.
Какво искаш да остане след думите?
Възможности, избори.
Къде отиват ненаписаните истории?
О, всичко е вече написано.
CIRQUE DU SOLEIL
Обръч. Безсмъртие
във въздуха за кратко. Лъч, който
прескача о-то и се залюлява опасно
високо
(после ниско, наблизо, като паник атака).
Зелените ни коси тичат след нас
и секат въздуха на
топли, мъхнати тресчици.
КРИТ
Окото вижда всичко.
Стръмните червени скали, по които растат кози,
и после равните обветрени пейзажи.
Слизане, изкачване, поемане на дъх и така нататък…
Тюркоазът на водата. Банален цвят на сълзи, прекомерно сияние,
нещо, което не можеш да разбереш и понесеш. Но после
здравите сини кепенци на прозорците глътват като гърло
подутото от сладости тяло.
Хлад, глад,
град мелез. Толкова много инвазии, чуждост след чуждост.
Още търся думата, за да успокоя окото.
Няма птици. Само моторът на цикадите, тези отвратителни местни.
THIS STORY IS NO LONGER AVAILABLE
Не мисля всеки ден за теб.
Но винаги когато видя ябълки
и чушки или когато духа мръсен
вятър, минават влакове,
– минават като векове,
подмолно бавно, като тежко падане,
от което няма кой да те спаси –
и винаги когато
някой носи черна риза,
когато пие фреш, когато гледа
със презрение, аз мисля все за теб.
УЛТРАВИОЛЕТА
В неделя Виолета има време за губене.
Ходи на късен обяд в ресторанти с покривка
и гали бедрото на мъжа си
под масата. Понеже не яде,
пие и сияе. Не се съмнява.
Не се страхува от следобеда и няма от какво
да се спасява.
Тя винаги стои на разстояние. (Казва, че
това помагало да пише по-добре). Говори малко
Виолета, а езикът ѝ е код.
Запалва цигара с върха на въображението си.
Каква свободна жена, мисля си, докато
я гледам през прозореца на ресторанта с бели
покривки. Как е отлетяла от себе си.
ЛИСАБОН
Когато в девет напускаме хотела,
меките интровертни лъчи
не подсказват как денят ще се разгъне
пред нас като тежките коси на Тежу.
Ти си свидетел как земята тук
дава място на погледа да опре водата.
Да, сушата е подробност,
която ще бъде отмита.
Но денят така и не се нажежава,
само разкъсва списъка с музеи, в които да се реем.
Ще вървим с отворени усти, за да нахлуват
в нас риби, кориандър, монументи.
Очите ни ще свикват с бялото, езикът –
с дантелата. Ти – с моето усещане за тленност,
което винаги пътува с нас,
то просто се страхува да ни остави двамата.
ВСЕ ОЩЕ НИ ИМА НА КАРТАТА
Мълчиш, архипелаго…
Дошла съм тук вода да бъда
за твоите острови, които
първо ни съставят, после изоставят.
Не се страхувай от потъване. И преди да се родим,
ни нямаше.
ЛОКДАУН
Отвън навътре стигам до сърцето,
натегната до скъсване бобина.
Угасват лампите една след друга,
формите измиват своите граници,
тъмно е, но в къщата пътувам
като шерп – интровертно и нагоре.
МАШИНИ
Рано сутрин бие камбана, оповестяваща нищо.
Може би хората, които живеят наблизо,
са привикнали към звука ѝ, както Бог е
свикнал да не чува молбите ни.
Камион с пасивно-агресивна кашлица
издърпва пелената на съня и
ни оставя будни и пак новородени.
Живата природа и неживата изсипват
целия си арсенал на масата, без упътване,
без подготовка. Ще правят нещо с нас, ще ни
научат, казват, на търпение, на бъдеще без
особен смисъл, на смирение.
БЕЗПОКОЙСТВО
Тревожност, ситна като сол,
трие стените на вените.
Познавам се, когато познавам,
че идва пропадането, сладко-кисел бонбон.
Езикът търкаля камък,
побутва туморите от гнездата им.
ВАКУУМ
В мен плуват риби със страх от тъмното.
Затворени в понеделник галерии,
други майки на други деца.
Има нещо, което не се вижда
с просто око, а само подсказва
за себе си. Тъмна материя.
В мен нещо расте, но надолу,
навътре. Виждам как глозга
стените ми, как ме лишава.
ПОСТПАРТУМ
Стоя в самотата на мрака си.
Никой не докосва тази мембрана –
нито мъж, нито майка, нито син.
Отброявам тласъците, с които кръвта ми изтича,
чувам как тялото ми се свива,
как предишното аз се свлича от мен
като след земетръс.
Спасявам остатъка и сглобявам една нова жена,
която казва Защо ме боли? и Защо не се чувствам могъща?
Тук съм вкопчена в себе си и глозгам произхода на раната.
Сменям ролите –
аз съм всъщност детето, което плаче за майка си,
зажаднялото за гръдта пеленаче. Мамо, стой тук,
не ме отсъществувай.
Поезията е:
Светоусещане. Бяло поле. Време-пространство. Игра с границите на езика и отвъд езика.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Василева




