Александър Байтошев

Александър Байтошев е български поет и художник. Роден през 1983 г. в София. Доктор по методика на изобразителното изкуство (СУ „Св. Климент Охридски“).

Пълна биография >

Има пет самостоятелни и множества участия в национални и международни изложби.
Носител на специалната награда за поезия на „Литературен вестник“ (2012), наградата на Академия „Liber“ (2015) и Националната награда за нова българска поезия „Николай Кънчев“ за книгата си „Свещената гора“ (2020). Номиниран за наградата „Иван Николов“ (2020) и (2025). Негови стихотворения са превеждани на английски, италиански и немски език.
Автор на стихосбирките: „Прах и драскотини“ (2012), „Кучета“ (2014), „Чучело“ (2018), „Свещената гора“ (2020) и „Анима“ (2024).
Илюстрирал книгите на поетите Тома Марков, Миглена Николчина, Иван Христов, Дьорд Петри, Ото Толнаи и др.
Член на СБХ секция „Графика и илюстрация“. От 2015 г. е художник на „Литературен вестник“.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Изкуство на оцеляването. Възможност да оживея сред пламъците, моето тайно скривалище, личното ми емигрантство.

Опасна територия.

Поезията ми се ражда от пукнатината и липсата в мен, от начина по който издържам на болка, от провалите и призраците, които населяват съзнанието ми, от танца на въжеиграч.

Расте подобно на самотно растение. С времето започва да прилича на фантомна, белязана ръка, грижа се за нея.

Не знам как умира, това е извън моя контрол. Мога да разказвам за смъртта, но неизбежното не е финал.

При мен социалният аспект е много важен, гласовете на отритнатите и безгласните, проблемите на аутсайдера и странника, номада.

Гнети ме това, което се случва в света в момента, войните. Животът е свещен, човешкото във всеки от нас трябва да бъде запазено. В 21. век е немислимо да има войни от такъв мащаб. Би трябвало проблемите да се решават дипломатически. Убийството е немислимо.

Смисъл, връщане към човешкото.

В призрачните, бинтовани куфари на миналото.

Във всеки град
има по един огромен вик.
Спи в телата на лудите.
Виси по голите дървета.
Повтарям го наум.
Никой не чува.
Чупя се от мълчание.
Когато се отвори
някоя клетка на тялото ми,
викът ще прекрачи обратно.

Черното куче тича с глава като кука,
закача се за тъмната локва и пие,
прекосява кривите лампи, качва се на гърба ми,
стърже темето, виждам очите му зарове,
обръща лице към покрива
и вие към простреляните звезди,
катери се по извивката на езиците ни,
черното куче, всички ни помни,
бягащи, голи, метални,
с къси съединения-души и кабели-ръце,
не знам кога ще открия
първото куче от нас,
черно куче, ела.

Бих искал да ти подаря нещо,
но нямам нищо.
Остана ми една здрава връзка от обувка.
Само ако ти я подаря
ще бъда свободен.
Знам, че не харесваш връзки от обувки.
Представи си, че е нещо друго.
Представи си, че съм аз.

Вратите са отворени –
влезте,
тук е за вас.
Ще се видят
странните ви усмивки.
Останете
по ръбовете на живота,
ще сте добре,
забравили всички.
На това място
няма да ви задават въпроси.
Пустините и улиците,
разрушените апартаменти
и счупените пейки –
храмовете на света,
бедни са
без вас –
тук сте сами
и вратите са отворени.

Започна да разказва
как умира всеки ден!
Отговори на всички въпроси с ръкомахане,
Обясняваше
за своето преждевременно просветление –
между плътта ѝ е скрита
Mайка Тереза и Бьорк едновременно.
Спомена проблемите си с Господ.
Как я наказвал.
Как се наказвала сама.
Дори ме попита: ти как мислиш?

Твърде рано.
Твърде късно.
Проваляме се.
Хора сме.
Има един звяр,
впрегнат в каруцата на сърцето ми,
иска да излезе,
позволявам му,
истински приятел.

Живеем заедно.

Питаме идващите:
къде отивате, мислите ли, че това сте вие?
Пръснати работят върху камъните –
онемял е всеки отделен скелет.
Подминати легла,
дюшеци, натъпкани с гнили парцали,
пространството остава натъпкано и всичко виси.
Тук някой е умирал,
никога не го откриха,
изпари се, подобно на студ,
пръсна се, подобно на светлина.
Няма нужда да идвате.
Тук всичко виси.
Тук остана най-доброто поколение,
пиещото от леда,
истинското небе.
Къде са тези бивши хора?
Те бяха водителите, а после
Прах.
Не се чисти.
Този прах няма никога да се изчисти.

Един си тръгва, друг ще остане
в този санаториум.
Ще стигнат за всички ризите
и ще споделим помежду си
малкото донесени притежания.

Ще натрупаме запаси от мълчание.
Ще се натръшкаме по дивани и столове
и може би ще оцелеем.
Някой ще ни разкаже за нас самите,
докато обикаляме коридорите.
Ще гледаме стените като наши приятели,
после ще си изясним, че не винаги сме успявали
да оцелеем и тогава може би е било най-хубаво,
най-добре за всички.

Понякога оставаме безразлични,
никого не познаваме в своите стаи.
Ще увиснем на столовете си –
парчета мас, незавършени творби,
бягащи затворници, но
очакваме да дойдат бедуините от пустинята
уж, за да ни помогнат, да обвият телата ни
с кожи, да ни сложат на конете си.
Повече не ни търсете – нашето послание
няма значение –
това е възможност да бъдем в шатрите
непокътнати, недостъпни,
отпътуващи.

 

Снощи сънува как убива котка,
гледа през виолетови цилиндри –
лицето му е сив катран.
Дрехите му не са се събудили,
дърпат го към земята,
искат да легне под цимента.
Всичко го влече надолу.
Погледът остава равен.
Тогава главата му
разбива пространството
и черното лице попива въздуха:
след него тичат въображаеми зверства.
Котката изви гърба си.

Поезията е:

Изкуство на оцеляването. Възможност да оживея сред пламъците, моето тайно скривалище, личното ми емигрантство.

Опасна територия.

СВЪРЗАНИ АВТОРИ

Александър Байтошев
Към началото