Александър Христов
Пълна биография >
Носител е на редица отличия за поезия от различни национални конкурси, сред които първи награди от „От заник-слънце озарени, алеят морски ширини…“ (2020), „Добромир Тонев“ (2019), „Пурпурно перо“ (2019), „Боян Пенев“ (2018), съпътстваща от „Христо Фотев“ (2018), втора от „Морето“ (2023) и др. Връчвани са му награди и за белетристика и критика. Текстове на Александър Христов са помествани както в множество периодични печатни и електронни издания, така и в антологии, алманаси и сборници. Негови стихотворения са превеждани на английски, испански и немски език. Автор е на четири поетически книги: „Крайпътна обител“ (2017), „До първата сянка“ (2021), „Ако мястото е време“ (2022) и „НЕ“ (2024).ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
Представа за коренова система, която издържа и там, където нищо уж няма как да вирее; неспирно връщане на дървото към живот, след като е отсечено и изгорено; просека през непроницаем сумрак; наситен извлек от сърцевината; напрегнат диалог в подножието на идеала; планински масив, който няма обзиране, който предоставя много възможности за изкачване, който има толкова лица – макар и малко върхове – че всеки може да го нарича всякак, докато го открива за себе си, но всъщност самият път назовава всичко, което е от значение; откриване на пулса дори и в натрошен до прах вулканичен камък; лава, която да не замира, ако и да е утихнала докрай; утихвания, които не отлитат от гнездото на листа; птица, която сама си създава крила, дърво, небе; небе от корени и корени от небе.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Ражда се, пораства, съзрява и умира като вълна. Понякога е тиха и невидима, понякога – буйна и непрозирна. Неведнъж е побелявала от сол, неведнъж се е изгубвала под пяната, но сама се пресява капка по капка, колкото и да е вода от водата. Така остава независима.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Свързани са, доколкото могат да бъдат свързани и двама души с всичките им различия. Отношенията варират от близост до непознатост, но както знаем, всичко живее тук, сега, едновременно. Многообразието при изразите на въпросните отношения вече подлежи на анализ.
А ако може да се обобщи, гнетят ме ситуациите и случаите, при които не се зачита (или се изопачава, или се манипулира… или се стъпква, или се унищожава) другия.
Какво искаш да остане след думите?
Искам да остане представа за възможно съществуване на човечността. Прекалено много искам, но няма и значение какво поетът иска да остане, доколкото е извън неговия контрол. Важното е какво прави с думите и с делата си за всичко след тях.
Къде отиват ненаписаните истории?
Понякога ненаписаните истории остават в свои води. Понякога се трансформират в стихия. Понякога изглеждат безследно потънали, но все пак нищо никога не се губи.
Единствената стая
Да бъда
трева, която предпочита
да бъде окосена,
звезда, която може
да не бъде открита –
да се разпадне
на хиляди, хиляди искри,
докато угасва, да гори,
докато изчезва –
по-бързо от пеперуда в пламъка,
от пяна
при прилив, при отлив –
да я съберат – капка по капка;
да питат
кога ме няма, кога се прибирам
у дома – в пастта, под вълните;
там, с пепелта,
да очакваме изненадата
на бурята,
капитанското посещение
на ужаса;
щом се свиква и с умирането,
и с оживяването, и с постоянния ремонт
на единствената стая,
щом каквито и истории да си разказваш,
винаги си вътре,
винаги ти, винаги и обител, и време,
щом мигът е място, което
всичко побира
и след себе си всичко оставя.
Полет
Следвам птицата,
която лети,
докато не потръпне,
докато не отмалее.
Следвам светлината,
която прекосява
хоризонта,
за да се скрие
в дъжда.
Следвам капката,
която чака
в облака,
докато не посребрее,
докато не падне,
за да последва
птицата,
която потъва
в светлината,
за да угасне с нея,
и пак
да лети,
и пак да лети.
Капка
Да ме улови капката
в пороя, да ме задържи,
да ме смали, да пожълтее
като пламък
през окосена трева,
да ме залюлее
махалото на въжения вятър,
да ме изрече
и когато скъса мрежите
на ненавременното падане,
да разбера
защо отново вали
там, където не знаем,
че винаги сме били,
винаги ще бъдем:
тук, точно тук –
в неуловимото.
Гост
Не трябва
да научиш всичко
за човека,
за да му позволиш
да заплита улиците
в градове,
градовете – в кълбо
от минало.
Когато
се срещнете на пътя
и той проси
да пренощува
в мислите ти,
остави го
да забрави, да премълчи
тайните, спомена
за неговия изгубен дом.
А ако после
скъса нишката
от преживяно
и те покани, и приемеш
да му гостуваш,
влез –
свободен си
да го познаеш.
Реквизитна биография
Местя пешки
от спомени
по дъската.
Преповтарят се
реплики
и антракти;
ходове
и сцени;
бели полета
и думи.
Подреждам ги –
създават ме.
***
Нека се изпее,
че сме пушек в пушека,
подпалвачът да изпепели
всички театри, всички циркове,
докато повтаря:
само дресираният лъв
прескача обръчи,
само слабият актьор
е с постоянна роля,
само куклата
желае да стане кукловод.
Нека се пита
кои сме, от кои сме,
докато не се разбере,
че вечната мелодия
непрестанно се променя,
че строфата живее
като маска,
докато я носиш, после пада
на сцената, изчезва
зад кулисите,
сякаш е сянка
на акробат, балерина
от музикална кутия, ехо
на празен манеж.
Малко е, всичко е:
никой никога
недоизпява
всички светове.
***
Скупчихме се
като пеперуди,
всичките – нетрайни,
незаменими,
непонятни
и за нас самите.
Въртяхме се
ден след ден –
сякаш вързани
за грамаден пумпал –
с неизброими,
несломими, ненужни
пламъци
за убиване, стени
за разбиване, мрежи
за късане.
Чухме – обясняват се
неудобства,
несъгласия, причини
за нерви
и рани, но не знаем
колко ще погълнат
огньовете,
щом карфицата
и човека пробожда,
щом за делата му
накрая
само от пепелта
ще се узнае.
Светлина назаем
Кой ли би могъл да знае
колко думи има истината:
свещта, която озарява
и не пита
чии ръце я носят.
Поезията е:
„Представа за коренова система, която издържа и там, където нищо уж няма как да вирее; неспирно връщане на дървото към живот, след като е отсечено и изгорено; просека през непроницаем сумрак; наситен извлек от сърцевината; напрегнат диалог в подножието на идеала; планински масив, който няма обзиране, който предоставя много възможности за изкачване, който има толкова лица – макар и малко върхове – че всеки може да го нарича всякак, докато го открива за себе си, но всъщност самият път назовава всичко, което е от значение; откриване на пулса дори и в натрошен до прах вулканичен камък; лава, която да не замира, ако и да е утихнала докрай; утихвания, които не отлитат от гнездото на листа; птица, която сама си създава крила, дърво, небе; небе от корени и корени от небе.“
