Ана Цанкова
Ана Цанкова е родена в град Кърджали, живее и работи в София. Нейни стихотворения са били публикувани в сп. НО поезия, Public-Republic и в други издания за култура. В края на 2018 г. излиза дебютната ѝ книга с поезия „Археология на белезите“ от издателски кръг „Смисъл”, която печели националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“. През месец септември 2021 г. излиза от печат втората ѝ поетическа книга – „Гибла“, отново от издателски кръг „Смисъл“.
Пълна биография >
Ана Цанкова бива отличена многократно в националния конкурс за поезия „Добромир Тонев“, а през 2021 г. нейно стихотворение печели трето място в националния конкурс „Славейкова награда“.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
Начин за овладяване на болката, прозорец, който отварям, когато не ми достига въздух.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Моята поезия се ражда внезапно и непотърсено, сякаш понякога думите сами искат да бъдат написани, точно преди душата ми да прелее. Не мисля, че умира. Просто понякога се стаява и чака подходящото време, за да живее.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Да, изкуството е огледало на времето, в което живеем. А дали ще пишеш само за своите отражения или ще надникнеш в чуждите болки и образи е въпрос на себеусещане, дори лично израстване.
Какво искаш да остане след думите?
Искам да остане ехо.
Къде отиват ненаписаните истории?
Ненаписаните истории са като опити за летене, просто трябва да помниш, че крилата ти са цели.
И затова отговарям, никъде не отиват. Чакат небето си.
*
и после какво
изтръпват ти дланите
и сърцето
и очите спират да виждат
разни малки неща
като белия гълъб в парка който нарече сиймор
защото имаше нещо много самотно в белотата му
и не е тъга
а гигантска машина на времето
два ангела дърпат ъглите на усмивката
между тях на самотна люлка
се люлее
и бие
сърцето
ти
*
„Блажени са сърцата, които могат да се огъват, те никога не могат да бъдат разбити.“ А. Камю
разрязвам денонощието
на лесно преглъщащи се хапки
подчинявам тялото
обличам го в подходящи дрехи
целувам кучето по носа
слушам енергична музика
дишам
дишам
дълбокото дишане успокоява пулса
сърцето ми иска да си тръгне
набутвам го обратно в тялото
обличам го в подходящи мисли
целувам болката по носа
слушам пулсирането на кръвта
дишам
дишам
дълбокото дишане приспива нервите
завива ги с меко синьо одеяло
спира музиката на спомените
и огъва сърцето
в подходяща
лесно смилаема форма
за умиране
*
винаги е сол
а дните ми приличат на недокоснати
умиращи птици
песента се разтваря в очите им
крилата гаснат
шумът боли като плесница от приятел
а някъде чувам
се смеят деца
и рисуват слънца
с тебешир по асфалта
не помня миналото
нося го като кожа
не туптят улиците под стъпките ми
както преди
винаги е сол
а нощите се спускат като тъмнозелените
велурени пердета в спалнята на родителите ми
никой не ме вика под прозореца
тъмнината е плащ завиващ спомените
измислица са дланите като пристанища
макар да чувам
пеят нощни птици
давят се в морето на сънищата
гаснат слънца и рисуват очи
никой не вижда болката
а невидимите звезди
над туптящите ни тела
крещят
всичко е сол
ти си раната
Гибла
никой не успя да научи
Кобейн и Вирхов
да правят крем карамел
да работят от девет до пет
да се тревожат за хляба
за душата си
да гледат новините в осем
да емигрират
да берат ягоди по безкрайни полета
да бършат задници
никой не успя
светът е чудесно място
за неуспели съдници
въжетата се късат твърде късно
отровата живее под чуждите клепачи
понякога реките стават дом
а улиците смисъл
бавно разкопчавай камъка
между ребрата ми
нуждата да съм аз
е пясъчна буря
краят започва от мен
добре че никой не успя
да ме научи
на свободата си
*
ние сме изгубеното поколение
когато се родихме беше зима
правехме снежни човеци
ботушите ни се пълнеха със сняг
имахме телефони с шайби и фотоапарати с лента
записвахме музика на касетки
купуваха ни дрехи от сергиите
викахме духове и дама пика
попълвахме лексикони
мечтаехме за голямото светло утре
докато родителите ни варяха буркани с лютеница
и компот от круши
започвахме работа само за малко парите не стигат
после ще уча
ще уча
ще ме приемат в университета
ще стана учител лекар космонавт
библиотекарка
ще започна бизнес
а мама и татко ще си почиват
очите им ще се усмихват
и ще пеят онези песни които пеят само с приятели
когато са щастливи и им е топло
а масата е достатъчна да ги събере и нахрани
но ние
ние сме изгубеното поколение
и ботушите ни се пълнят със сняг
родихме се в зимата на света
и все още мислим
че ако има слънце
ще ни открият
*
разкажи ми история
която не боли
пиша ти това
докато седя пред отворения прозорец
на деветия етаж
тъмнината на стаята е мека
като пръсти които ме обичат
полека свиквам
с думата мое
с белега мое
с болката мое
полека
много бавно
точно както идва есента
в която
ще погледна в огледалото
и ще издържа погледа си
В тази есен ще галя
несъществуващи котки
ще плача тайно
ще опипвам като слепец
улиците на непознатото
ще слушам музика
и докато градът
спи в краката ми
ще опитам да се забравя
разкажи ми история
в която ме няма
*
утрините в които се събуждам
и си мисля че точно днес
ще умра
са неизбежни
усещам края по кожата си
като пергамент
като старо писмо забравено в изоставена къща
знам че нищо не разбрах в този живот от икономика
цените на месото и тока
не мога да спра да вдишвам спомените
не мога да прочистя дробовете си от желанието
за тихи утрини в които правя препечени филийки
изваждам бурканче сладко от ягоди слушам джаз
обичам и дишам
дишам
ароматът на бъдещето е толкова нереален
а кожата ми като старо писмо
помни страстта на мастилото с което е закърмена
нещо се случва извън разбирането ми за живеене
утрините в които се събуждам
и знам че ме няма
все повече
все повече
в тролей номер две
един клошар ме погледна презрително
*
някъде прочетох
че аз съществувам защото
съществуваме заедно
знаеш ли колко ми се иска
да се разхождаме в мъглата привечер
да мълчим
после да ти разкажа за това
че чета поезия до припадък
защото тя винаги е била спасението
когато се изгубя
да ти разкажа че ужасно ме е страх от света
и от студените му ръце
затова че мисля че няма да обичам повече никога
толкова пропадащо
но нека се разходим в мъглата
октомври мирише на чай и на кестени
аз прегръщам света и се питам
спомените хапят ли
когато ги докосваш
кецовете ми се развързват тръгвам боса
косите ми пропадат към бездната
мъглата е сняг
направи ме от сняг и ме вдишвай
никога не успях да се върна
а нали
съществуваме заедно
днес съм по стара от вчера
умряхме с още един ден
поотделно
Поезията е:
Начин за овладяване на болката, прозорец, който отварям, когато не ми достига въздух.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Цанкова