Анастасия Стоева
Пълна биография >
Публикува статии, рецензии, стихове и разкази в периодични издания като Ninth Letter, Interpret, Cineuropa, Zippy Frames, Литературен вестник, Eye For Film и др. Посещава майсторски класове за кинокритика и фестивална журналистика. Част от младежкото жури на FIPRESCI на Варшавския филмов фестивал, 2024 г.ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
…за всички.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Понякога се ражда на ъгъла на едно определено кръстовище. Ражда се в транспорта, по улиците, в парковете, до кофите за боклук. Пораства с всяко следващо четене. Така и не съзрява – голям гамен е. Умира, когато ми омръзне от старите стихотворения и си родя нови.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
В известен смисъл изкуството винаги е политическо – било то с нещата, които казва, или с тези, които премълчава. А ако започна да изброявам кои проблеми ме гнетят, няма да ми стигне мястото.
Какво искаш да остане след думите?
Може би звуците на природата. Само не и апокалиптично мълчание.
Къде отиват ненаписаните истории?
В сънищата.
Асо пика
в София нямаме вятърни мелници.
мятам си копието по автобус
„случаен превоз“,
бъхтя римските колони
под булеварда
с алебардата,
млатя с боздуган
разбитите тротоари,
режа ухото на песъка
с един удар
като импресионист.
катапултирам се в кубетата
на катедралата,
опустошавам паветата
с пиката,
байонетът ми пръсва
балконите на панелките,
разпарям спирката
с рапира,
пикирам с пиката
право през
портата на министерството,
със сабята посичам
статуите на славейков,
забивам меча си в окото
на мавзолея.
по кьошетата виждам
озверели великани
и си повтарям
не съм луд, не
съм луд
не
съм.
На една любов разстояние
искам да изживея
балконен романс;
нали се сещаш,
като по филмите,
когато изляза да пуша
на терасата
и отсреща
на балкона на съседната сграда
пуши мацка-трепач.
очите ни се срещат
и припламва искра
между върховете на фасовете ни.
виждам я отново:
ръцете ни се докосват,
докато изхвърляме боклука
в кофите отвън,
и двамата сме се пресегнали едновременно
да хвърлим бутилките от бира
при стъклото,
кутиите от пица –
при хартията.
искам балконен романс,
но отсреща живее
един чичко,
който обича да ходи гол лятото,
и държи на терасата си старо колело,
увито в найлон.
уж да ръждясва
по-бавно от него.
кой знае,
сигурно и той си мечтае
като излезе да пуши,
да види любовта на живота си.
Uno Reverse
от четири врати
да отвориш грешната
зад нея да се крие
най-омразният ти цвят
на спанак,
на нещото в мивката,
от две седмици заседнало
в гърлото на канала.
ти
какво ще направиш,
как ще поемеш дъх
с мирис на плесен?
не, ти,
ти си плесента,
която прегръща стената ми
и за която ми се скара хазяйката.
не си изринал снега
от терасата навреме, каза,
изобщо не е защото
миналото лято майсторите накацаха
като рояк комари по нагорещения улук
и оправиха покрива
със слой лошо излят цимент.
не, ти
си комарът,
който жужи в ухото на
невинен човек.
влиза в сънищата му
под формата на песен,
събрана в припев,
отново и отново се повтаря.
тисикомарът,
който жужи,
невиненчовеквлизавсънищатаму
под
формата
на
песен.
не, ти
си песента, която гърми в бара
и ни пречи да си чуем приказката,
музика, не, по-скоро шум,
като сърбящ булевард в час пик,
натраплива като звън на стотинки
и тяхната
неотмиваема миризма.
не, ти
си монетата,
която се пада ези
и плюе златни стружки
в лицето на шанса.
не, ти
си шансът.
ти се храниш с разочарования,
надуваш се като кашалот,
пресяваш морето и хрускаш
черупките на рачета отшелници
не, ти
си морето, което
е твърде студено,
за да се топнеш,
киселинно, изплетено от медузи,
храчиш водорасли като стар пушач
не, ти
си фас, изплезен,
изгасен в кората на дърво.
и дърветата ги боли, знаеш ли,
и дърветата ги боли
и им личи
не, ти
си въгленът,
безплодна бреза
със стари белези
от задушлива печал.
дишаш ли?
кажи, още дишаш ли?
не, ти.
ти дишай.
ти дишай вместо мен.
Миграция
ах, вие, целофанени лебеди,
негодници пакостливи, как сте накацали
по площада, разгънати оригами жерави,
балансът ви се е поразпрострял,
току да рипнете с вятъра,
подли и неравноделни, не като
гларусите, да ми ядете тука
изоставени пици, като балъци,
вие прозрачни хранопроводи, виждам
ви обедите и вечерите
през кожата, виждам ви,
прозрачни трактове.
виждам ви.
ятото си почива на Славейков, ятото
е поело на север в несъобразителна
миграция. времето не е
за пътуване.
времето не е.
спирате в ритуален кръг
в безветрието. единият
е изключен от кръга, както
се прави
и в обществото – балансът
е възвърнат.
хензел и гретел много са плюскали,
целофанени лебеди, плюскали
са кроасани, измели
са цял склад, измрели
са птичките, пчеличките и прочее,
червата им са целофан. ах, вие,
съзвездни подутини в площада, ах, вие,
скитащи балони с въздух, ах, вие,
епидермиси изтърбушени. само в буря
оживявате, урагани от скърцаща плът,
само в буря политате, иначе
кретате, кръжите безцелно
в краката ми, все с площада
на едно ми иде да ви смачкам,
вие, прозрачни
призраци
на радостта от това
да имаш.
Поезията е:
…за всички.
