Ангел Иванов

Ангел Иванов е роден в Габрово през 1988 г., където завършва Национална Априловска гимназия. Впоследствие завършва „Журналистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е сценарист на различни телевизионни формати и сатирични шоупрограми в праймтайма на родния ефир като „Ку-Ку Презареждане“, „Господари на ефира“, „Шоуто на Николаос Цитиридис“, „Шоуто на Боби Ваклинов“ и др.
Пълна биография > Работил е още като копирайтър, пазач в склад за хидро и топлоизолации в кв. „Люлин“, гардеробиер в НДК, рецепционист в старопланинска хижа и общ работник на строеж. В момента е сценарист и водещ в youtube телевизията на Софийска света митрополия. Негови текстове са публикувани в немалко печатни и интернет издания, сред които списание „Християнство и култура“, сп. „Култура“, сп. „Мениджър“, сп. „Стълбата“, Webcafe, actualno.com, kinematograf.bg и др. Първата му книга – сборникът с разкази „Техническа проверка“ (изд. Scalino) – получава най-престижната награда за дебютна литература в България „Южна пролет“ през 2019 г. Предстои излизането на втората му книга.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Тайнствен балкон над града, който някой наблюдава от красивия град долу. Може да има една певица на фадо на него. Това е клишираният отговор, а накъсо – не знам какво е, но ми харесва.

Поезията е моята извънбрачна връзка, която официализирах сравнително късно. Ражда се дръзко, пораства някак независимо от мен, съзрява нахална и умира невинна, като дете, извършило най-нормалната пакост на света.

Нашето време е времето на вечността. Поезията се занимава с вечността, така че в този смисъл – да. Гнетят ме повсеместната гордост, самомнение и самодоволство. Обикновено ги виждам в другите, което значи, че в немалка степен ги проектирам върху тях от себе си. За жалост.

Такова удовлетворение, че да искаш да свършиш с радост нещо битово и рутинно и то да е събитие – да полееш цветята, да измиеш чиниите, такива неща. И да си тананикаш през цялото време.

При някой, който ще ги напише. В този смисъл смятам, че няма да има ненаписани истории.

Наблюдава я как спи.
Как отпуснатото ѝ лице изобразява нова странна красота.
Устните ѝ издишат и тръпнат като на куче, което сънува.
Нишката от слюнка пои възглавницата.
(После дълго ще прегръща тази възглавница, когато е сам в леглото.)

После я наблюдава след баня.
Как нанася и втрива балсам върху настръхналото си тяло
като поредна експедиция сред опитомена планета.

После я наблюдава как се гримира
и вае дневната си обществена красота.
(Ревнува я от целия предстоящ корпоративен свят на делника.)

После я наблюдава през прозореца, подръпнал завесата.
Как обиграно изхвърля боклука
(гривните на ръката ѝ се чуват като звънливи висулки в детска стая)
и се качва в колата към невидимото и неведомото.

А уикенда, до нея, като момче, което карат на неделно училище,
наблюдава как тя момчешки е разтворила любовния пергел на краката си
и пясъчните ѝ бедра крещят да бъдат помилвани.
(Страните ѝ, плът от плътта на бедрата, крещят да бъдат целувани.)
Тя проверява грима си в огледалото за обратно виждане
и потвърждава престъплението си.

През цялото време тя се преструва, че не забелязва,
докато наблюдава престъпника и жертвата с периферията на зрението си.
И с провинцията на сърцето си.

Застигна ме тропическа буря
в другото начало на света,
в джунглата на самотата ми.
Стъмни се в миг, небето се изсипа –
водни змии нападаха край мен.

Помислих си – нужно ми е чудо, за да оцелея,
бивак да си скова.

И тогава взех твоята усмивка за поддържаща конструкция.
Твоите коси за платнище.
Твоята категорична любов за камъни,
които да удържат този нежен покров
срещу поривите на отчаянието.

Сгуших се там и си казах:
„Колко е хубаво у дома!“.
Колко е хубаво в намерения кивот на сърцето ти,
който търсих по земни краища и начала,
а ти го яви на вратата ми.

Със света имаме тайна.

Облегнала се е на колоната:
малка, красива и чуплива.
Като статуетка от захар.
А в краката ѝ – империи и василевси.

Но тя не знае.

Мълчи, свят, не ѝ казвай,
остави я да разстрелва
рутината, задимения бар,
сърцата, сърцето ми…

Без умисъл,
по логиката на самото свое съществуване.

Нека някой ден, в последния ден,
когато заедно си тръгваме от теб,
аз да ѝ разкажа…

Как е малка, красива и чуплива.
Като статуетка от захар.
А в краката ѝ – империи и василевси.

И аз самият.

книгите, които имаме да си връщаме
чашите от кафе в мивката
плановете за предстоящите ни следобеди
посещенията при венеролога
албумите, в които съм те лепил
страниците, между които съм те хербаризирал
и тъканите, в които съм те живял
потиснатите желания
дългите мълчания
и въздишките от досада
моята вина в тебе
и любовта ти към мене
и всички останали неща

нещата, които ни свързаха
и същите, които ни разделиха.

Косите ѝ – мълнии.
Очите ѝ – бурен океан.
Устните ѝ – тихи брегове.

Момченце с черна косичка – оперение на врана,
подстригано на паничка, захлупена да съхне;
с очи, живи като споделена любов;
с къси панталонки и тениска – рисунка на дете от дете;
с кроксове на крачетата…
Момченце в инвалидна количка.
Напряга се в нея, набира се, ще скочи.
Очите му стават по-големи от това, което виждат,
до степен вече да не е само азиатче,
а да бъде универсалното Дете на Света.
Аз съм Детето на Света.
Преживява разиграните интерактивни сцени:
конници атакуват врага,
флотилията разгромява неприятеля в открити води…
Великата битка при река Салсу,
в която древната държава Когурьо разбива Суйската династия,
или тази през Корейската война,
когато Северът е сразен с десант на амфибии край Инчон.
Битки, с които нацията се гордее.
Нацията е дете в инвалидна количка.
Ето, майка му го взима на ръце, за да види по-отблизо баталните сцени.
(Боже, колко майка има на тоя свят, Боже!)
А аз се оттеглям в музейната ниша, където е изложен Страдащият човек.
Аз съм Страдащият човек сега.
На тази позиция хората се сменят,
така ми казаха на гише „Информация“,
когато се учудих на празния постамент
и табелката със заглавието на липсващия сюжет.
И ето, сега е мой ред да страдам.
Дете, което се гордее, но не може да ходи.
Няма паралич, ампутация или смърт.
Просто мъртви крачета в кроксове –
сини, ненужни, някак нелепи.

Тази история открих в Музея на Историите.
В непосилния Музей на Настоящото.

Граната от любов
Къс от сърцето на истината
Грижа на Старата
Сладкото на киселото
Червеното от цветовете на бялото
Макет на Сътворението
Вселена от семки и детски спомени
Това, което липсва на насъщния и буцата
Черешката на тортата
Е селският домат.

Поезията е:

Тайнствен балкон над града, който някой наблюдава от красивия град долу. 

СВЪРЗАНИ АВТОРИ

Ангел
Иванов
Към началото