Момченце с черна косичка – оперение на врана,
подстригано на паничка, захлупена да съхне;
с очи, живи като споделена любов;
с къси панталонки и тениска – рисунка на дете от дете;
с кроксове на крачетата…
Момченце в инвалидна количка.
Напряга се в нея, набира се, ще скочи.
Очите му стават по-големи от това, което виждат,
до степен вече да не е само азиатче,
а да бъде универсалното Дете на Света.
Аз съм Детето на Света.
Преживява разиграните интерактивни сцени:
конници атакуват врага,
флотилията разгромява неприятеля в открити води…
Великата битка при река Салсу,
в която древната държава Когурьо разбива Суйската династия,
или тази през Корейската война,
когато Северът е сразен с десант на амфибии край Инчон.
Битки, с които нацията се гордее.
Нацията е дете в инвалидна количка.
Ето, майка му го взима на ръце, за да види по-отблизо баталните сцени.
(Боже, колко майка има на тоя свят, Боже!)
А аз се оттеглям в музейната ниша, където е изложен Страдащият човек.
Аз съм Страдащият човек сега.
На тази позиция хората се сменят,
така ми казаха на гише „Информация“,
когато се учудих на празния постамент
и табелката със заглавието на липсващия сюжет.
И ето, сега е мой ред да страдам.
Дете, което се гордее, но не може да ходи.
Няма паралич, ампутация или смърт.
Просто мъртви крачета в кроксове –
сини, ненужни, някак нелепи.

Тази история открих в Музея на Историите.
В непосилния Музей на Настоящото.