АннаЛазарова

Анна Лазарова (1993, Велинград) завършва българска филология и литературознание в СУ. Носител е на над 15 награди, сред които Голяма награда от Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“, втора награда от XXXII Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, награда на Фондация „Блага Димитрова“ за принос в развитието на българската литература и култура, награда от Националния литературен конкурс „Георги Давидов“ и др.

Пълна биография >

През 2016 г. излиза първата є книга с поезия „Вкъщи всички вечерят отделно“, която е отличена на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“. Втората є книга „Детска стая под наем“ излиза през 2023 г. Анна е един от съставителите на сборника „От авторите и читателите ЗА КНИГИТЕ И ЧЕТЕНЕТО“, отличен със „Златен лъв“ в категория „Издателски проект с най-голяма обществена значимост“.
Нейни текстове са поместени на страниците на редица медии, вестници, списания и антологии и са превеждани на арабски, турски, английски, немски, испански и други езици.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Най-близкото до мен определение, което съм открила досега, е от Адам Загаевски: „…стихотворението трябва да завършва / по-добре от живота. Инак за какво е?“.

Навярно това е въпрос за процеса на писане и как се случва. Нямам формулировка. Харесва ми да пиша, имам потребност да го правя, изразявам се по-добре писмено, ценя езика и отговорността зад думите. Наблюдавам човека като техен единствен носител. Той създава ситуации, той променя, той провокира, изгражда, руши, той се моли, той се брани, пак той обяснява любовта си… И както няма град без човешко присъствие, така за мен няма поезия без човешко влияние.

Не задължително. Цялата история на литературата го доказва. В двайсетте си години често повтарях Брехт и неговото „Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му.“ Нормална реакция на младостта са противопоставянето, опълчването и идеализмът. По-късно открих тишината и интимността на личното, на малкия свят с малките рани, малките бащи и малките моменти на спокойствие и милост към света, изграждането на отношение, което не на всяка цена бива изразявано, а изкуството не е непременно оръжие на ежедневието, макар да би могло и да се е налагало да бъде. Предполагам, че ще променям позицията си по въпроса с времето и дано – възприемам промяната като сигурен знак за живот.

Разбиране, яснота, посока, взаимност, свързаност, съобщност, с една дума – несамота.

Според мен, за съжаление, просто биват забравени. Александър Христов, когото безкрайно ценя, уважавам и обичам, често ми повтаря, че нищо не се губи. Звучи убеден и виждам нуждата от нещо повече в този свят, отколкото можем да помислим, да усетим, да обозрем… Аз съм по-тукашна. Не вярвам на думите му, но вярвам в думите му.

Брегове не откриват очите ни.
Само котви.
Ще ни свършат ръцете кибритени
и как ще се топлим?
Ще ни хлътнат очите бенгалски
и как ще светим?
Под вълните ни няма атласи,
нито съвети.
Щом простят и мидите в двора ни,
ще се спъна ли?
Щом изплюе морето кораби,
има потънали.
Щом преглътне морето рибари,
плиткото диша.
Ще се върнем назад към вярата,
за да пишем
пак с мастилото си солено,
пак за чайките.
И иззад хоризонта през мене
ще мине майка ми.

Брегове не откриват очите ни.
Само котви.
Ще ни свършат ръцете кибритени
и как ще се топлим?
Ще ни хлътнат очите бенгалски
и как ще светим?
Под вълните ни няма атласи,
нито съвети.
Щом простят и мидите в двора ни,
ще се спъна ли?
Щом изплюе морето кораби,
има потънали.
Щом преглътне морето рибари,
плиткото диша.
Ще се върнем назад към вярата,
за да пишем
пак с мастилото си солено,
пак за чайките.
И иззад хоризонта през мене
ще мине майка ми.

ти по-добре смееше
по-добре се смееше
по-добре жилеше кожата
и оставяше най-честните червенини
ти пееше тази песен по-добре
ти по-добре будуваше вечер със звездите
по-добре се срамуваше
и наостряше косите си по-добре
когато ни приближаваше опасност
твоят белег беше по-добър
и по-добре се сбогуваше с морето
докато ние плачехме в пясъчните му бедра
ти по-добре знаеше фотев
буква по буква
бургас по бургас
по-добре възнамеряваше
ти по-добре бдеше

любов тъничка като рибена кост
по-добре че те няма сега да не видиш
как без тебе живеем

знаеш ли Силвия
трябваше да извадиш главата си от фурната

всяка велика идея
всяко море
мастилото амбициите и
белезите от изгаряне от прохождане
от допира на човека до човека
обречени да изчезнат
да утихнат
ме карат спокойно да разперя ръце
ме правят пчела
която ще опита от тези проклети смокини

скъпа Силвия
как напразно замени дъха си

каквото и да казват хората
сърцето винаги издържа

Каквото изживееш е могло
да бъде някога и по-голямо.
Събуждаш се в едно добро легло,
но ти не си добър.
Поне не само.
Така че ставаш. Някак си по-лош,
отколкото си спомняш, че си легнал.
За теб е малка вече всяка нощ,
но и не знаеш как да я избегнеш.
Денят настава още в огледалото,
когато видиш как си се отчаял.
Когато искаш да обхванеш цялото,
ти винаги обхващаш само края.
Аз знам, че ще излезеш от дома си
едва, като от бебешко корито,
ще срещнеш онова, което търсиш
и ще усетиш чувството на ситост.
Това е кратка притча.
После глад
за нещо по-голямо този път.
Но ти не си добър и затова
нараства в теб единствено гладът.

Косите ѝ – мълнии.
Очите ѝ – бурен океан.
Устните ѝ – тихи брегове.

книгите, които имаме да си връщаме
чашите от кафе в мивката
плановете за предстоящите ни следобеди
посещенията при венеролога
албумите, в които съм те лепил
страниците, между които съм те хербаризирал
и тъканите, в които съм те живял
потиснатите желания
дългите мълчания
и въздишките от досада
моята вина в тебе
и любовта ти към мене
и всички останали неща

нещата, които ни свързаха
и същите, които ни разделиха.

Момченце с черна косичка – оперение на врана,
подстригано на паничка, захлупена да съхне;
с очи, живи като споделена любов;
с къси панталонки и тениска – рисунка на дете от дете;
с кроксове на крачетата…
Момченце в инвалидна количка.
Напряга се в нея, набира се, ще скочи.
Очите му стават по-големи от това, което виждат,
до степен вече да не е само азиатче,
а да бъде универсалното Дете на Света.
Аз съм Детето на Света.
Преживява разиграните интерактивни сцени:
конници атакуват врага,
флотилията разгромява неприятеля в открити води…
Великата битка при река Салсу,
в която древната държава Когурьо разбива Суйската династия,
или тази през Корейската война,
когато Северът е сразен с десант на амфибии край Инчон.
Битки, с които нацията се гордее.
Нацията е дете в инвалидна количка.
Ето, майка му го взима на ръце, за да види по-отблизо баталните сцени.
(Боже, колко майка има на тоя свят, Боже!)
А аз се оттеглям в музейната ниша, където е изложен Страдащият човек.
Аз съм Страдащият човек сега.
На тази позиция хората се сменят,
така ми казаха на гише „Информация“,
когато се учудих на празния постамент
и табелката със заглавието на липсващия сюжет.
И ето, сега е мой ред да страдам.
Дете, което се гордее, но не може да ходи.
Няма паралич, ампутация или смърт.
Просто мъртви крачета в кроксове –
сини, ненужни, някак нелепи.

Тази история открих в Музея на Историите.
В непосилния Музей на Настоящото.

Граната от любов
Къс от сърцето на истината
Грижа на Старата
Сладкото на киселото
Червеното от цветовете на бялото
Макет на Сътворението
Вселена от семки и детски спомени
Това, което липсва на насъщния и буцата
Черешката на тортата
Е селският домат.

ти по-добре смееше
по-добре се смееше
по-добре жилеше кожата
и оставяше най-честните червенини
ти пееше тази песен по-добре
ти по-добре будуваше вечер със звездите
по-добре се срамуваше
и наостряше косите си по-добре
когато ни приближаваше опасност
твоят белег беше по-добър
и по-добре се сбогуваше с морето
докато ние плачехме в пясъчните му бедра
ти по-добре знаеше фотев
буква по буква
бургас по бургас
по-добре възнамеряваше
ти по-добре бдеше

любов тъничка като рибена кост
по-добре че те няма сега да не видиш
как без тебе живеем

знаеш ли Силвия
трябваше да извадиш главата си от фурната

всяка велика идея
всяко море
мастилото амбициите и
белезите от изгаряне от прохождане
от допира на човека до човека
обречени да изчезнат
да утихнат
ме карат спокойно да разперя ръце
ме правят пчела
която ще опита от тези проклети смокини

скъпа Силвия
как напразно замени дъха си

каквото и да казват хората
сърцето винаги издържа

Каквото изживееш е могло
да бъде някога и по-голямо.
Събуждаш се в едно добро легло,
но ти не си добър.
Поне не само.
Така че ставаш. Някак си по-лош,
отколкото си спомняш, че си легнал.
За теб е малка вече всяка нощ,
но и не знаеш как да я избегнеш.
Денят настава още в огледалото,
когато видиш как си се отчаял.
Когато искаш да обхванеш цялото,
ти винаги обхващаш само края.
Аз знам, че ще излезеш от дома си
едва, като от бебешко корито,
ще срещнеш онова, което търсиш
и ще усетиш чувството на ситост.
Това е кратка притча.
После глад
за нещо по-голямо този път.
Но ти не си добър и затова
нараства в теб единствено гладът.

когато бяхме малки
ти загуби близък
от самоубийство
и поиска да станеш
свещеник
той загуби близка
в самолетна катастрофа
и поиска да стане
пилот
тя загуби близък
от нелечимо заболяване
и поиска да стане
лекар
то загуби близка
от удавяне
и поиска да стане
спасител
вие загубихте близки
нападнати в парка
и поискахте да станете
полицаи
те загубиха близки
в срутена сграда
и поискаха да станат
архитекти

когато бяхме малки
аз загубих близка
от естествена смърт
и поисках да стана
майка

някои умряха предварително
преди да се свиват от болка в корема по изпити
преди да четат загаевски на пода на банята
преди да работят да смятат времето
да мислят за дрехи мебели и за оръжия
да имат котка дете или болен родител
преди да изгорят по света
катедрали, държави и къщите на приятели
преди да свикват с нещата
да разберат как се вдига сърцето и после как спада
да откриват спокойствието в няколко тихи стени
да заспиват и да сънуват че всички сме тук
че сме хубави
и не ни е отнето нищо не сме загубили
преди да редят дните като буркани с подправки
и да взимат само по щипка за своята филия

те дори да се върнат сега ще са толкова млади
и невинни и някак далечни от нас
аз даже наум не успявам да свържа понякога
моите мисли с техните бивши животи
и когато си спомням се питам
те ли са преживели реално смъртта
или аз

В семейния албум отсъства Бог,
но мама настоява, че го има,
че снимката свалил за некролог,
а аз съм му простила, че заминал.
Че носел светли дънки и каскет
и в десния си джоб лилава кърпа,
обичал хляба с маргарин и мед,
но никога не бил се молил в църква.
Не палел свещи, не мълвял: „Амин“
и често спорел с дядо за Москвича.
Дочули го да казва: „Искам син,
но ми се ражда всеки път момиче.“
Веднъж у нас замръкнахме без ток,
посрещна мама някой на вратата.
Той влезе светъл. Запозна се: Бог.
И го попитах: А къде е татко?

Поезията е:

Най-близкото до мен определение, което съм открила досега, е от Адам Загаевски: „…стихотворението трябва да завършва / по-добре от живота. Инак за какво е?“.

СВЪРЗАНИ АВТОРИ

Анна
Лазарова
Към началото