Антонина Георгиева

Антонина Георгиева e родена в гр. София. Завършва графика и илюстрация в Нов български университет и изкуство на книгата в Националната художествена академия. Занимава се професионално с графичен дизайн и изкуство на книгата. Награждавана е в Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, Националния литературен конкурс „Море“, Националния конкурс за поезия „Добромир Тонев“ и други.

Пълна биография >

Нейни стихотворения са публикувани в Антология за съвременна българска поезия „Зоната“ (изд. Scribens), както и в различни печатни и онлайн литературни медии. Неин разказ е част от „За книгите и четенето“ (изд. „Колибри“). „Сол“ е дебютната є книга със стихотворения, която през 2024 г. печели награда за дебют в Националния конкурс за поезия „Христо Фотев“ и е номинирана в категория „Дебют“ на литературните награди „Перото“. Същата година Антонина е наградена с грамота за реализирана творба на Биеналето на илюстрацията за художественото оформление на „Сол“. e родена в гр. София. Завършва графика и илюстрация в Нов български университет и изкуство на книгата в Националната художествена академия. Занимава се професионално с графичен дизайн и изкуство на книгата. Награждавана е в Националния младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев“, Националния литературен конкурс „Море“, Националния конкурс за поезия „Добромир Тонев“ и други. Нейни стихотворения са публикувани в Антология за съвременна българска поезия „Зоната“ (изд. Scribens), както и в различни печатни и онлайн литературни медии. Неин разказ е част от „За книгите и четенето“ (изд. „Колибри“). „Сол“ е дебютната є книга със стихотворения, която през 2024 г. печели награда за дебют в Националния конкурс за поезия „Христо Фотев“ и е номинирана в категория „Дебют“ на литературните награди „Перото“. Същата година Антонина е наградена с грамота за реализирана творба на Биеналето на илюстрацията за художественото оформление на „Сол“.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Поезията е:

това, което прави света по-поносим.

Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?

Появата на стихотворенията ми е тясно свързана с визуалното, много често думите ми са предизвикани случайно от някакъв образ или спомен, било то реален или въображаем. Редактирам поне няколко пъти, харесва ми и работата с редактор, така съзрява поезията. Но обикновено ми отнема повече време преди да споделя с някого, освен с най-близките; стихотворенията си за книга събирах цели осем години. Пиша рядко и се старая да съм искрена.

Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?

Има място за изкуство с политическо и социално послание, както и за такова без, но в никакъв случай не трябва да бъде самоцелно. Аз самата много рядко пиша текстове на такива теми, въпреки че мировата скръб ми е добре позната и проблемите на света дълбоко ме тревожат. Не смятам, че мълчанието на артиста по определена тема е съучастие в проблема. Когато някой се съмнява, което намирам за здравословно, или не е сигурен какво точно иска да изрази, мълчанието дори е по-добрият избор. Ако пък смята, че има какво да каже и е важно да го направи, нека се случи през изкуството, това е чудесно.

Какво искаш да остане след думите?

Светът е счупен, но все пак красив. Наша задача е да поправим каквото можем, а когато не можем, да предложим утеха. Това искам да остане след думите – утеха и убежище.

Къде отиват ненаписаните истории?

Вярвам, че всяка история, споделена с поне един човек, написана или ненаписана, намира своето място.

Споменът

Достатъчно е да проблесне за миг,
за да поискам да го нося отново.
Също като лъскавата обица,
която ми подари веднъж
и дълго се питахме
от какъв метал е изработена,
но бяхме сигурни – горчи на вкус.
Слагам я все по-рядко и все по-кратко.
Страхувам се,
че ако остане на ухото твърде дълго,
тялото ми ще разбере,
че няма нищо благородно
във позлатата на спомена,
и няма да успее
да излекува мисълта,
че с теб сме най-обикновени.

КОРАБОКРУШЕНИЕ

Брегове не откриват очите ни.
Само котви.
Ще ни свършат ръцете кибритени
и как ще се топлим?
Ще ни хлътнат очите бенгалски
и как ще светим?
Под вълните ни няма атласи,
нито съвети.
Щом простят и мидите в двора ни,
ще се спъна ли?
Щом изплюе морето кораби,
има потънали.
Щом преглътне морето рибари,
плиткото диша.
Ще се върнем назад към вярата,
за да пишем
пак с мастилото си солено,
пак за чайките.
И иззад хоризонта през мене
ще мине майка ми.

* * * ти по-добре смееше

ти по-добре смееше
по-добре се смееше
по-добре жилеше кожата
и оставяше най-честните червенини
ти пееше тази песен по-добре
ти по-добре будуваше вечер със звездите
по-добре се срамуваше
и наостряше косите си по-добре
когато ни приближаваше опасност
твоят белег беше по-добър
и по-добре се сбогуваше с морето
докато ние плачехме в пясъчните му бедра
ти по-добре знаеше фотев
буква по буква
бургас по бургас
по-добре възнамеряваше
ти по-добре бдеше

любов тъничка като рибена кост
по-добре че те няма сега да не видиш
как без тебе живеем

* * * знаеш ли Силвия

знаеш ли Силвия
трябваше да извадиш главата си от фурната

всяка велика идея
всяко море
мастилото амбициите и
белезите от изгаряне от прохождане
от допира на човека до човека
обречени да изчезнат
да утихнат
ме карат спокойно да разперя ръце
ме правят пчела
която ще опита от тези проклети смокини

скъпа Силвия
как напразно замени дъха си

каквото и да казват хората
сърцето винаги издържа

МОЯТ ГЛАД

Каквото изживееш е могло
да бъде някога и по-голямо.
Събуждаш се в едно добро легло,
но ти не си добър.
Поне не само.
Така че ставаш. Някак си по-лош,
отколкото си спомняш, че си легнал.
За теб е малка вече всяка нощ,
но и не знаеш как да я избегнеш.
Денят настава още в огледалото,
когато видиш как си се отчаял.
Когато искаш да обхванеш цялото,
ти винаги обхващаш само края.
Аз знам, че ще излезеш от дома си
едва, като от бебешко корито,
ще срещнеш онова, което търсиш
и ще усетиш чувството на ситост.
Това е кратка притча.
После глад
за нещо по-голямо този път.
Но ти не си добър и затова
нараства в теб единствено гладът.

КОРАБОКРУШЕНЕЦ

Косите ѝ – мълнии.
Очите ѝ – бурен океан.
Устните ѝ – тихи брегове.

книгите, които имаме да си връщаме
чашите от кафе в мивката
плановете за предстоящите ни следобеди
посещенията при венеролога
албумите, в които съм те лепил
страниците, между които съм те хербаризирал
и тъканите, в които съм те живял
потиснатите желания
дългите мълчания
и въздишките от досада
моята вина в тебе
и любовта ти към мене
и всички останали неща

нещата, които ни свързаха
и същите, които ни разделиха.

ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ

Момченце с черна косичка – оперение на врана,
подстригано на паничка, захлупена да съхне;
с очи, живи като споделена любов;
с къси панталонки и тениска – рисунка на дете от дете;
с кроксове на крачетата…
Момченце в инвалидна количка.
Напряга се в нея, набира се, ще скочи.
Очите му стават по-големи от това, което виждат,
до степен вече да не е само азиатче,
а да бъде универсалното Дете на Света.
Аз съм Детето на Света.
Преживява разиграните интерактивни сцени:
конници атакуват врага,
флотилията разгромява неприятеля в открити води…
Великата битка при река Салсу,
в която древната държава Когурьо разбива Суйската династия,
или тази през Корейската война,
когато Северът е сразен с десант на амфибии край Инчон.
Битки, с които нацията се гордее.
Нацията е дете в инвалидна количка.
Ето, майка му го взима на ръце, за да види по-отблизо баталните сцени.
(Боже, колко майка има на тоя свят, Боже!)
А аз се оттеглям в музейната ниша, където е изложен Страдащият човек.
Аз съм Страдащият човек сега.
На тази позиция хората се сменят,
така ми казаха на гише „Информация“,
когато се учудих на празния постамент
и табелката със заглавието на липсващия сюжет.
И ето, сега е мой ред да страдам.
Дете, което се гордее, но не може да ходи.
Няма паралич, ампутация или смърт.
Просто мъртви крачета в кроксове –
сини, ненужни, някак нелепи.

Тази история открих в Музея на Историите.
В непосилния Музей на Настоящото.

* * * Граната от любов

Граната от любов
Къс от сърцето на истината
Грижа на Старата
Сладкото на киселото
Червеното от цветовете на бялото
Макет на Сътворението
Вселена от семки и детски спомени
Това, което липсва на насъщния и буцата
Черешката на тортата
Е селският домат.

Гардеробът

1.
Страхът от убождането, кръвта –
старата рокля, която спрях да нося.

2.
Идеята, че в тъмното ме чака нещо опасно,
е вече демоде.

3.
Поглед надолу или назад –
неудобна дреха,
но с малко прекрояване и прошка,
закачена за красота и отвличане на вниманието,
не е толкова зле.

4.
Мисълта за смъртта ми
е от неприятна, грапава материя,
затова я нося рядко.

5.
Страхът от чуждата смърт
е плътно около врата ми –
любим шал, подарък от обич.
Не го свалям, стяга, всеки сезон.

Интериорна нерешителност

В зелената стая,
където главоболието ми
се е наместило по ъглите,
объркването
е нанизано на корниза
и пречи на изгрева
да ме глътне,

ми казваш –
лилавият цвят на завесите
е твърде нежен
за думите ми,

ти казвам –
какъв грозен интериор,
кога пак ще дойдем тук,

си казвам –
естетиката е в ъгъла,
под който растат миглите ти,
и огледалото
е грешната компания
в сутрини като тази.

Заран

Разсъмва осакатеният свят
Ришард Криницки

Понякога сънувам кутията
за бисквити на мама,
пълна с меки игленици,
в които забити карфиците,
загледани право към мен,
кимат с глави одобрително,
сякаш съм слънце,
а те малки и блестящи
метални слънчогледи,
ронещи горчивите си семки,
понеча ли да ги откъсна.
Светът ме убожда в съня ми.
Добро утро, нови рани.

Тиранията на лятото

Една змия съблича кожата си пред вратата
и влиза в къщата незабелязана.
Отнякъде се чува птица
и отново не успявам да я зърна,
но познавам острия ѝ крясък,
както своята тревога.
Врабчето, паднало на двора от стрехата,
изглежда уморено,
сякаш спи след краткия си полет,
а узрялата смокиня до прозореца
почуква по стъклото, без да знае,
че тази зима ще се разболее
и вече няма да роди.
Къртиците в градината проглеждат,
но никой не разбира,
заети сме да скачаме в реката.
На отсрещния бряг ни чакат тополите –
воини в редиците на слънцето,
строени за битка със хладния вятър.
Аз съм облият речен камък в джоба ти,
който вземаш със себе си
и ще забравиш в някой шкаф,
когато свърши лятото.

Синеморец

Вечерта се возим на виенското колело,
все по-малки сме и по-високо.
Още малко, още малко нощ и сме там,
завъртаме се и въздухът натежава отново.
Още малко, още малко, внезапен вятър
и не мога да чуя какво ми казваш,
но знам, че вървиш зад мен.
Внимавай да не паднеш,
чуваш ли песента на цикадите,
пий вода, припомняй си да дишаш.
Не поглеждам надолу по склона,
за да не зърна нещо красиво,
което после да забравя.
Ето, виждам реката и се натъжавам –
ще погледам, но няма да вляза.
Рядко плувам в сладки води,
не се пускам по течението без карта,
макар да знам, че е полезно.
Все ми се повтаря, че морето е опасно,
но солта е навик на окото,
не е толкова вредна в малки количества
и не е нужно да изплуваш веднага.
Тази нощ вървяхме в полето по пътеките,
по които не стигахме никъде,
но винаги излизахме на светло.

Поезията е:

това, което прави света по-поносим.