Божана Славкова
Божана Славкова е млад мултидисциплинарен творец и активист за правата на хората и природата.
Образованието ѝ е на музикант – флейтист, завършва НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров“, Бургас. Занимава се с поезия, музика, визуални изкуства, театър, кино, пърформанс, фотография.
Пълна биография >
Печели множество поетични и писателски конкурси, като „Петя Дубарова“, „…и мисля аз, че ти си Тя“, „Веселин Ханчев“, „Малки поетики“ и много други. Нейна поезия се публикува редовно в „Нова асоциална поезия“. Също така има публикации в литературните списания „Ах, Мария“ и „Море“ и в редица уебсайтове и сборници.
Божана е първият български победител в мащабния световен конкурс „Мили Дуели“ (2023/24), в който участват 711 автори от 105 държави. На 18-годишна възраст става най-младият поет печелил наградата.
Дебютната ѝ стихосбирка „Малко жълто топче“ – издаването на която е награда за победата ѝ в конкурса, е представена в Дубровник и София.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
Как някога чух, че прозата е океан, а поезията парфюм с дъх на океан – в едно малко шишенце целият, само с най-важните и най на място негови частици. Не помня къде го чух, но го повтарям оттогава.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Поезията ми със сигурност си води свой собствен живот – загнездила се в сънищата ми, гледа през очите ми, инфилтрирала е мислите ми. Тя се ражда от скуката, празното време, от интересна поредица думи, появила се в главата ми, от картина (независимо нарисувана от художник или не), от чужди думи, захванала се е като паразит за почти всичко и иска да се уголеми и появи на листа. Ражда се обаче само когато си нося тефтер с мен.
Пораства с редакциите – с взирането в нея, с преобличането є, нагласянето є да става за пред чуждите очи, да знаят коя е. Вече си има характер, вече тръгва по свой път, по-отделена от мен, вече си има свои мисли, пространство и време. Но все още мога да є кажа: „Не така“. Съзрява вече напечатана. Даже и пак да се преоблича (редактира), това ще е някаква нейна нова близначка, появила се от нея, както морските звезди се размножават, ако бъдат срязани. Няма къде да избяга напечатаната поезия, вече е съзряла, станала е голяма поезия. Още с порастването си става самостоятелна и не моя, пътува по чуждите мисли и светове, каквото и да я е родило няма значение, защото вече си е себе си и е нова. Затова не знам как умира – аз не виждам какво є се случва след съзряването. Да, много поезия умира, или пък убивам даже преди да се роди или малко след това – не всяка иска и може да порасне. Моите тефтери явно са гробище за поезия. Но понякога все пак могат да възкръснат стари стихотворения.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Свързано е и трябва да бъде свързано. Поезията е карта на чувствителността на времето. Няма как да не чувстваме политиката и какво ни се случва и ние случваме. Във всичко, което правя, присъстват екологията и човешките права. В момента ме гнети геноцида в Палестина, защото за мен е символ на много ужаси в едно – империализма, колониализма, расизма, фашизма.
Какво искаш да остане след думите?
Тишина, пълна с чувстване и мислене в едно. Тишината след думите е по-ценна от самите тях.
Къде отиват ненаписаните истории?
На същото място където, по Георги Господинов, отива и излишната любов. („Къде отива после излишната любов // и кой я смита, кой изхвърля кофата, // контейнерът къде е…“)
По мои сметки отиват в клипа и песента Everything’s Minimal на Lawrence Arabia.
ВИСЕНЕТО НА БЕБЕШКИТЕ КОЛИЧКИ
1.
За една вечер
всички бебешки колички
бяха подменени
Сега родителите не виждат бебетата си
а те висят като умрелите
на онова племе
което ги закача като пране
да са близо до боговете
Но бебетата се свличат към земята
още малко и ще паднат
Къде тези деца ще търсят бога си
родителите си
като не са ги видели
бутайки количката отзад
2.
Той кръсти бебето си без да вярва
за да не му пораснат крилца като панделка
под гушката
и да се задуши от този бог
който така и не видяхме
който така и не ни видя
3.
Слушам Strangers на Тhe Kinks.
Искам да я слушам с теб
и така да ни врека,
аз легнала върху ямката в гръдния ти кош,
ти загледан нанякъде –
в гробовете на онова племе може би –
все казваш, че гледаш наникъде,
мълчейки
да ни врека
и да сме тези strangers още много дълго време.
Може би вече сме.
Може би искам дете от теб,
спокойно,
и от доста други.
Може би подцених палачинките,
които не изядохме.
Може би ни врекох грешно.
Може би трябваше да хвана една от онези светулки
в кибритена кутия
и да я подпаля.
Може би все още те обичам.
Може би нямаше „по някакъв начин“.
Може би някой ден аз ще бутам такава бебешка количка.
Може би някой ден аз ще съм пране.
Дано да греша.
Може би
Моля те боже
кажи ми
КОРАБОКРУШЕНИЕ
Брегове не откриват очите ни.
Само котви.
Ще ни свършат ръцете кибритени
и как ще се топлим?
Ще ни хлътнат очите бенгалски
и как ще светим?
Под вълните ни няма атласи,
нито съвети.
Щом простят и мидите в двора ни,
ще се спъна ли?
Щом изплюе морето кораби,
има потънали.
Щом преглътне морето рибари,
плиткото диша.
Ще се върнем назад към вярата,
за да пишем
пак с мастилото си солено,
пак за чайките.
И иззад хоризонта през мене
ще мине майка ми.
* * * ти по-добре смееше
ти по-добре смееше
по-добре се смееше
по-добре жилеше кожата
и оставяше най-честните червенини
ти пееше тази песен по-добре
ти по-добре будуваше вечер със звездите
по-добре се срамуваше
и наостряше косите си по-добре
когато ни приближаваше опасност
твоят белег беше по-добър
и по-добре се сбогуваше с морето
докато ние плачехме в пясъчните му бедра
ти по-добре знаеше фотев
буква по буква
бургас по бургас
по-добре възнамеряваше
ти по-добре бдеше
любов тъничка като рибена кост
по-добре че те няма сега да не видиш
как без тебе живеем
* * * знаеш ли Силвия
знаеш ли Силвия
трябваше да извадиш главата си от фурната
всяка велика идея
всяко море
мастилото амбициите и
белезите от изгаряне от прохождане
от допира на човека до човека
обречени да изчезнат
да утихнат
ме карат спокойно да разперя ръце
ме правят пчела
която ще опита от тези проклети смокини
скъпа Силвия
как напразно замени дъха си
каквото и да казват хората
сърцето винаги издържа
МОЯТ ГЛАД
Каквото изживееш е могло
да бъде някога и по-голямо.
Събуждаш се в едно добро легло,
но ти не си добър.
Поне не само.
Така че ставаш. Някак си по-лош,
отколкото си спомняш, че си легнал.
За теб е малка вече всяка нощ,
но и не знаеш как да я избегнеш.
Денят настава още в огледалото,
когато видиш как си се отчаял.
Когато искаш да обхванеш цялото,
ти винаги обхващаш само края.
Аз знам, че ще излезеш от дома си
едва, като от бебешко корито,
ще срещнеш онова, което търсиш
и ще усетиш чувството на ситост.
Това е кратка притча.
После глад
за нещо по-голямо този път.
Но ти не си добър и затова
нараства в теб единствено гладът.
КОРАБОКРУШЕНЕЦ
Косите ѝ – мълнии.
Очите ѝ – бурен океан.
Устните ѝ – тихи брегове.
книгите, които имаме да си връщаме
чашите от кафе в мивката
плановете за предстоящите ни следобеди
посещенията при венеролога
албумите, в които съм те лепил
страниците, между които съм те хербаризирал
и тъканите, в които съм те живял
потиснатите желания
дългите мълчания
и въздишките от досада
моята вина в тебе
и любовта ти към мене
и всички останали неща
нещата, които ни свързаха
и същите, които ни разделиха.
ИСТОРИЧЕСКИ МУЗЕЙ
Момченце с черна косичка – оперение на врана,
подстригано на паничка, захлупена да съхне;
с очи, живи като споделена любов;
с къси панталонки и тениска – рисунка на дете от дете;
с кроксове на крачетата…
Момченце в инвалидна количка.
Напряга се в нея, набира се, ще скочи.
Очите му стават по-големи от това, което виждат,
до степен вече да не е само азиатче,
а да бъде универсалното Дете на Света.
Аз съм Детето на Света.
Преживява разиграните интерактивни сцени:
конници атакуват врага,
флотилията разгромява неприятеля в открити води…
Великата битка при река Салсу,
в която древната държава Когурьо разбива Суйската династия,
или тази през Корейската война,
когато Северът е сразен с десант на амфибии край Инчон.
Битки, с които нацията се гордее.
Нацията е дете в инвалидна количка.
Ето, майка му го взима на ръце, за да види по-отблизо баталните сцени.
(Боже, колко майка има на тоя свят, Боже!)
А аз се оттеглям в музейната ниша, където е изложен Страдащият човек.
Аз съм Страдащият човек сега.
На тази позиция хората се сменят,
така ми казаха на гише „Информация“,
когато се учудих на празния постамент
и табелката със заглавието на липсващия сюжет.
И ето, сега е мой ред да страдам.
Дете, което се гордее, но не може да ходи.
Няма паралич, ампутация или смърт.
Просто мъртви крачета в кроксове –
сини, ненужни, някак нелепи.
Тази история открих в Музея на Историите.
В непосилния Музей на Настоящото.
* * * Граната от любов
Граната от любов
Къс от сърцето на истината
Грижа на Старата
Сладкото на киселото
Червеното от цветовете на бялото
Макет на Сътворението
Вселена от семки и детски спомени
Това, което липсва на насъщния и буцата
Черешката на тортата
Е селският домат.
ДЪРВОТО С НЕКРОЛОЗИТЕ
Не мога да намеря двойника си
в некролозите, сраснали се с дървото.
Сякаш, като заковеш некролога няколко пъти,
умножаваш безсмъртието,
а не смъртта.
Покрива се мъртво с мъртво
върху живото дървесно тяло.
Компост от спомени.
Тук никой не ме помни,
не е имал моята кръв.
Аз така и не знам коя е моята група.
Мога да съм всяка.
Баща ми е B, майка ми – А.
Баща ми има съсирек в мозъка си.
Съсири се в мозъка ми.
Какво не му казах?
Може би трябва да съобщаваме смъртта,
но защо трябва да я обновяваме –
40 дни, 6 месеца, година.
Може би показваме, че сме живи –
времето тече за нас?
Не, спря,
съсири се времето
и никъде не отивам.
Превърнах се в това дърво с некролози,
корида за това кой да бъде запомнен.
Дървото не го ли боли?
Не се ли задушава под всичката тази тежест,
от истории и очаквания,
роли – „Любящата майка, дъщеря и колега“,
„Добър баща, отдаден служител, мил син“,
предвидености, разкрасявания, блудкавости, кич.
Смъртта е кичозна.
Не можем ли просто да станем пръст или прах?
Искам да ме разпръснете след моята смърт,
да стана вятърно ято скорци
и да не бъда съсирек или дърво
на никого.
ТРИПТИХ ПО СНИМКА НА ТРЕВИ ПО ЗАЛЕЗ
I. Жито
Горещо горещо горещо
Не знам кои са тези треви
Ако бяха жито
а може би са
бабите ми са щели да ги косят
да пият вряла вода от манерки
да гледат децата си
да не се оплакват
да се връщат изморени
в каменните си къщи
и тепърва да готвят и шетат
да сядат на масата последни
всички щяха да си лягат
да остават само те
да сметат деня и да го хвърлят
като пале на стълбите
Щяха с първите петли да станат
да тръгнат славно с подухвани поли
през пърхащия първи град
и да направят всичко пак
Аз само гледам тревите
и искам да легна сред тях
Сърп сребърен в главата ми
и бабите ми в земята
Не чувам във тревите страх
II. Памук
Ниско ниско ниско
Не мога да се скрия
ще прозирам като лист в това бяло
облаци треви
припозната за изписана хартия
Защо ти трябваше да ги отравяш
Защо ти трябваше да ги направиш свои
Човешко ли е
Низък низък низък
Опита се да бъдеш бог
и уби 4000 фермери в Индия
III. Папрат
Леко леко леко
Калта във мен е благожива
поклаща се с въздуха
с водните кончета
със стенанията на жабите
с формацията V на птиците
Калта във мен се радва
че е кал
Че поддържа леко
както ръка поддържа пръстен
папратите до реката
и моето тяло
увиснало вляво от всичко
През 2013 г. 4000 фермери на памук в Индия се самоубиват, в голяма степен заради задушаващия контрол на „Монсанто“.
МАМО ДЖАНКА
Мамо Джанка,
съгреших.
Бягам цяло лято,
вадя мъдреци
и съжалявам
за шарените къщи
с палачинки и бавни сутрини.
Мамо Джанка,
съгреших.
Забравих тялото си
до най-високия връх в Германия,
усещам как го боли от разстояние.
Kакто разделените близнаци по филмите.
Мамо Джанка,
съгреших.
Оставих листовете бели,
очите непомнещи
и стаята несобствена.
Опадах.
Мамо Джанка,
съгреших.
Няма да остане време
за малини,
за смокини,
черешите минаха.
Изведнъж се оказвам
на 20
и съм пропуснала много.
Върни ме тогава,
когато една разходка по която и да е улица
значеше всички джанки от всички дървета.
Поезията е:
Как някога чух, че прозата е океан, а поезията парфюм с дъх на океан…
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Славкова




