ВВалериев BW

Валери Валериев

Валери Валериев е роден на 10 май 1984 г. Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“, работи като адвокат. От 2021 г. е докторант към Института за държавата и правото – БАН. Валери Валериев публикува стихове и разкази в „Литературен вестник“, сп. „Съвременник“, сп. „ТЕКСТИЛ“, сп. „НО ПОЕЗИЯ“, и други периодични издания.

Пълна биография >

През 2004 г. е отличен с награда в студентски конкурс за поезия на името на Никола Вапцаров. През 2006 г. печели конкурс за къс разказ на тема „Екстаз“, организиран от сп. „Алтера“.
Автор е на стихосбирките „Факти“ (изд. „Литературен вестник“, 2015 – номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов“), „Кражбите зачестиха“ (изд. Versus, 2018), „Засечка“ (изд. Versus, 2020 – номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов“; отличена с почетна грамота за участие в Националния конкурс за лирика „Иван Пейчев“) и „Мястото е свободно“ (изд. Versus, 2024 – номинирана за Националната награда за поезия „Иван Николов“).

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

скален къс (говорещ камък), който сам се търкаля по планинския склон и пада в блатото.

Гравитационно, тектонично, петрологично, надявам все по-безусилно и нежелателно, приглушено-вокално.

Проблемите са сериозни. Огромният камък ни затиска. Все още не мога да преживея залеза на Старото царство: кой построи Хеопсовата пирамида, защо я оставиха да стърчи и защо сега се опитват да я съборят? Разтърсен от краха на Шестата династия, преди време написах следното стихотворение:

как да ви убедя, че страдам?

ако е всеобщ, сигурно е нещо повече от проблем
ако е често срещан, вероятно не е сериозен проблем
ако е само и единствено мой, едва ли е голям проблем

ако е голям проблем, едва ли е най-големият проблем
ако е среден по-големина, сигурно е обичаен проблем
ако е малък, защо изобщо говорим за проблем

Камъни по мяра на дланите, от които дано поне един по-жежък, за да ни топли, след като нашето слънце угасне.

Обратно на върха на планината.

ухапване? безспорно, откриват се данни за някакво ухапване… симптоми? да приемем, че има симптоми… но е невъзможно паякът, който описвате, да ви нападне тук – заклева се фелдшерът – не твърдя, че в селото няма всякакви агресивни щипалки и насекоми, но чак паяк от този вид, и то с такъв размер, с тези цветове, още по-малко с такива лъскави очи… съмнявам се, по-точно, сигурен съм, аз имам над десет години опит с подобни случаи… припадъците са от друго… чудо трябва да стане… тези паяци не се срещат толкова на север, толкова високо в планината, по това време на годината… залагам каквото кажете – дипломата, сертификатите (спечелил съм стотици сертификати), живота си, ако трябва, залагам – фелдшерът се прекръства, трескаво – не прикривам нищо… ето, съпругата не се е притеснила – съпругата отрича – не предполагам, само отбелязвам… да не се обиждаме… най-добре си легнете… опитайте да поспите… не пречи да се постави инжекция… при определени условия може да се постави всякаква инжекция, ако правилно ме разбирате… – усетил е възможност – вие сте млад човек… да, като на ловджийско куче… вие изглеждате силен, дори да има токсин в тялото, ще се преборите…
но не трябваше да се кълна в себе си, това е грях, не е хубаво– фелдшерът потъва в креслото, загръща се с бялата си престилка – за такова нещо може да ме удари гръм, да изгоря отвътре, да ме изядат жив

Брегове не откриват очите ни.
Само котви.
Ще ни свършат ръцете кибритени
и как ще се топлим?
Ще ни хлътнат очите бенгалски
и как ще светим?
Под вълните ни няма атласи,
нито съвети.
Щом простят и мидите в двора ни,
ще се спъна ли?
Щом изплюе морето кораби,
има потънали.
Щом преглътне морето рибари,
плиткото диша.
Ще се върнем назад към вярата,
за да пишем
пак с мастилото си солено,
пак за чайките.
И иззад хоризонта през мене
ще мине майка ми.

ти по-добре смееше
по-добре се смееше
по-добре жилеше кожата
и оставяше най-честните червенини
ти пееше тази песен по-добре
ти по-добре будуваше вечер със звездите
по-добре се срамуваше
и наостряше косите си по-добре
когато ни приближаваше опасност
твоят белег беше по-добър
и по-добре се сбогуваше с морето
докато ние плачехме в пясъчните му бедра
ти по-добре знаеше фотев
буква по буква
бургас по бургас
по-добре възнамеряваше
ти по-добре бдеше

любов тъничка като рибена кост
по-добре че те няма сега да не видиш
как без тебе живеем

знаеш ли Силвия
трябваше да извадиш главата си от фурната

всяка велика идея
всяко море
мастилото амбициите и
белезите от изгаряне от прохождане
от допира на човека до човека
обречени да изчезнат
да утихнат
ме карат спокойно да разперя ръце
ме правят пчела
която ще опита от тези проклети смокини

скъпа Силвия
как напразно замени дъха си

каквото и да казват хората
сърцето винаги издържа

Каквото изживееш е могло
да бъде някога и по-голямо.
Събуждаш се в едно добро легло,
но ти не си добър.
Поне не само.
Така че ставаш. Някак си по-лош,
отколкото си спомняш, че си легнал.
За теб е малка вече всяка нощ,
но и не знаеш как да я избегнеш.
Денят настава още в огледалото,
когато видиш как си се отчаял.
Когато искаш да обхванеш цялото,
ти винаги обхващаш само края.
Аз знам, че ще излезеш от дома си
едва, като от бебешко корито,
ще срещнеш онова, което търсиш
и ще усетиш чувството на ситост.
Това е кратка притча.
После глад
за нещо по-голямо този път.
Но ти не си добър и затова
нараства в теб единствено гладът.

Косите ѝ – мълнии.
Очите ѝ – бурен океан.
Устните ѝ – тихи брегове.

книгите, които имаме да си връщаме
чашите от кафе в мивката
плановете за предстоящите ни следобеди
посещенията при венеролога
албумите, в които съм те лепил
страниците, между които съм те хербаризирал
и тъканите, в които съм те живял
потиснатите желания
дългите мълчания
и въздишките от досада
моята вина в тебе
и любовта ти към мене
и всички останали неща

нещата, които ни свързаха
и същите, които ни разделиха.

Момченце с черна косичка – оперение на врана,
подстригано на паничка, захлупена да съхне;
с очи, живи като споделена любов;
с къси панталонки и тениска – рисунка на дете от дете;
с кроксове на крачетата…
Момченце в инвалидна количка.
Напряга се в нея, набира се, ще скочи.
Очите му стават по-големи от това, което виждат,
до степен вече да не е само азиатче,
а да бъде универсалното Дете на Света.
Аз съм Детето на Света.
Преживява разиграните интерактивни сцени:
конници атакуват врага,
флотилията разгромява неприятеля в открити води…
Великата битка при река Салсу,
в която древната държава Когурьо разбива Суйската династия,
или тази през Корейската война,
когато Северът е сразен с десант на амфибии край Инчон.
Битки, с които нацията се гордее.
Нацията е дете в инвалидна количка.
Ето, майка му го взима на ръце, за да види по-отблизо баталните сцени.
(Боже, колко майка има на тоя свят, Боже!)
А аз се оттеглям в музейната ниша, където е изложен Страдащият човек.
Аз съм Страдащият човек сега.
На тази позиция хората се сменят,
така ми казаха на гише „Информация“,
когато се учудих на празния постамент
и табелката със заглавието на липсващия сюжет.
И ето, сега е мой ред да страдам.
Дете, което се гордее, но не може да ходи.
Няма паралич, ампутация или смърт.
Просто мъртви крачета в кроксове –
сини, ненужни, някак нелепи.

Тази история открих в Музея на Историите.
В непосилния Музей на Настоящото.

Граната от любов
Къс от сърцето на истината
Грижа на Старата
Сладкото на киселото
Червеното от цветовете на бялото
Макет на Сътворението
Вселена от семки и детски спомени
Това, което липсва на насъщния и буцата
Черешката на тортата
Е селският домат.

не е отбелязано с табела, но всички го знаят; следи от гуми има, нещо като черен път; местните, като искат да се пошегуват с някой, го пращат да плува във вира – горският се смее доста продължително – масово, да… преди години беше модерно, още е модерно, насърчаваха, къде прикрито, къде открито… може да се каже, че отговорните фактори си затварят очите; никой не иска такова влечуго да си го вкара в гащите… – пак смях – започва от едно голямо желание, голям ентусиазъм и надценяване на възможностите, както от страна на стопаните, така и от страна на властите… и после следва осъзнаване и дори подценяване на проблема, както от страна на стопаните, така и от страна на властите… но сме намерили някакво решение, на локално ниво; то друго решение май няма… ето, ето сега, ако се напрегнеш – притихва, ушите му сякаш се издължават – може и ти да чуеш плясък във водата (това е типично, апропо), а после, слушай!… форсиране на двигателя…

разбира се, че ще го уважа и ще присъствам на тържеството; разбира се, че ще благословя корпоративното събитие; благодарен съм – свещеникът се изправи, знак, че срещата е приключила – ако не беше построил дъскорезница до храма, ако не беше започнал да копае там за хотел, за бензиностанция… без това бяхме заникъде… сега този оглушителен шум, тези вибрации, тези трусове под краката ни – поглъщат всичко, пеене, молитви, проповеди, бъбрене; хората не чуват и дума, не чуват дори вътрешния си глас, „отче – казват ми – все едно някой ни изтръгва сърцата, все едно някой ни зашеметява“… аз дълго съм се опитвал да постигна точно това… „да замлъкнат вашите мисли“ – казвах им… то са едни мисли, ако знаете, ако можете само да си представите…

притеснявам се за съседа от петия етаж, прекалено често го виждам да катери стълбите
избягвам да ползвам асансьора; постоянно се засичам с някакъв младеж, мисля, че е наемател и живее над мен… сигурно е студент по източна философия, всеки път, когато сме сами в кабината, се навежда към ухото ми, шепти, задава ми някаква гатанка за самотното дърво в гората, което ще бъде отсечено, ще падне, ще пищи и няма да има кой да го чуе
питам го не се ли страхува, че ще си докара някой сърдечен удар от прекомерно физическо усилие
по-скоро ме е страх да остарея сред вас, хора
а това е неправилно, трябваше да каже да остарея още повече

тези бяха навлечени с части от разни служебни униформи и предпазни облекла, прегърнали сакове, пълни с клещи и отвертки… може би бяха специалисти, може би наистина разбираха… каквото кажеше единият, другият се съгласяваше, подкрепяше го безрезервно
не е лошо, че гори… тъкмо да се очисти гората, да се очисти от гнилите дървета… ето – посочи краката си – аз съм бос, в автобуса съм без обувки… аз мога да ходя по въглени
всъщност и двамата бяха боси, брадясали, със светнали очи, гласовете им – тънки, безплътни, извисени

събудихме се в единадесет
сега какво – отново същото – трябва ли да направим нещо? просто така ли ще стоим? сигурно трябва да отидем някъде, да се обадим… ще проверя, може би пише нещо, може би са залепени плакати… ще ида до общината – размисли – ще се опитам да се обадя в общината, те трябва да знаят какви са инструкциите… кой ден сме днес?… това работен ден ли е?… вероятно сме длъжни да се обозначим, ако текат някакви срокове… предполагам, че някакъв формуляр трябва да се подаде, но може би още не е изготвен образец… – търси пишеща химикалка, две, за всеки случай – или вече са напечатали бланките, но няма указания как да се попълнят… знам, че не ти се занимава, но не може да останем така цял ден, поне да потърсим този формуляр, да поразпитаме…
по-добре да сме си вкъщи, няма какво допълнително да се обозначаваме – длъжен съм да ѝ отговарям, за да не изпадаме в неловки ситуации, да се разсейваме – но аз ще се кача при знамето… ако някой пита, на покрива съм, искам да погледам
ако все още се вижда
ако все още могат да се открият някакви разлики

един ден ще сипеш чиста вода и на трикракото куче, изплезило език пред железарията; по тротоара ще притичат двама, с извадени ножове в ръце, няма да спънеш нито единия; после ще си купиш нещо наистина скъпо и безполезно от книжарницата, например златен тебешир или сребърен молив, за да изпратиш по пощата онази смачкана картичка с коралите и акулите („не се предавай на тъгата, дръж перката си над водата!“), стои в джоба ти от месеци с две-три думи, надраскани на гърба, сега вече ще я подпишеш с истинското ти име, което кучето прошепна, когато се наведе над него, за да го погалиш, за да му позволиш да те целуне

почивка, време за себе си, отдаване на любовта към изкуството
за разлика от въздуха и дробовете,
за разлика от светлината и сърцето
за разлика от водата и очите
той е добър господар – казваха ми всички, които от години служеха там –
много е добър, не всеки ден ще иска нещо от теб

навлякъл перука, тога (само тога), опитал да се промъкне без куверт; натупали го със собственото му чукче; заварих го да чака линейка, легнал в пряспа, вирнал червения си нос към звездите в опит да спре кръвотечението, плачещ от оскърбление, фъфлещ
накъде отива светът, колега… открито ни се подиграват, бият ни, вече не зачитат и нас, съдиите и адвокатите

ах, ти, нищожество
ще те убия
ще те изкормя
земята ще изтрия с тебе
чуваш ли какво ти казвам?
в полицията ще те завлека
при прокурора
ще те вържа
в мазе ще те затворя
ще изгниеш там
чуваш ли, нещастник?
не ме приближавай
 
кой пък ще те приближи, подвикнах аз, 
нали това е предимството при хвърляне на камъни, 
че се пази благоприлично разстояние
прекалено дълго стоеше протегната тази ръка, вдървена, изсъхнала, с дланта нагоре
как може такова нещо – питаха се хората – и то с пълното съзнание, че наближават празници, че този огън ни е нужен, че разчитаме на тази топлина
жестоко, неприлично, но възможно
ето, край
камбаните бият наобратно

Поезията е:

скален къс (говорещ камък), който сам се търкаля по планинския склон и пада в блатото.

СВЪРЗАНИ АВТОРИ

Валери
Валериев
Към началото