Емилия Найденова
Емилия Найденова (1992 г.) е филолог по образование и специалист по дигитален маркетинг по професия, автор на блога „Полети и думи“ и книгите с поезия „Небе за птици“ (2012) и „Разговор с водата“ (2014).
Пълна биография >
Текстовете ѝ са публикувани в „Литературен вестник“ и редица онлайн медии и отличавани в различни литературни конкурси, сред които „Веселин Ханчев“, „Владимир Башев“, „Доре Габе“, „Добромир Тонев“. Участва в майсторския клас по творческо писане с Георги Господинов на „Аполония“ в Созопол през 2023 г. „Песента на бързолетите“ е последната ѝ книга с поезия.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
Онова, което ме изважда от ежедневното и в същото време – прибира у дома; това, без което светът би бил невъзможен.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Криволичещ – понякога бързо роден в съзнанието, търси опората на тефтера или някой онлайн бележник, пораства с времето, отлежава без моя намеса, съзрява, когато не искам да премахвам повече и остане достатъчно тишина между думите, …а умира навярно, когато написаните думи са далечни на тази, която съм в момента (понякога дори преди да срещнат читатели).
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Изкуството винаги е свързано с проблемите на своето време, неизбежно е – „човекът не е остров“. Гнетят ме несправедливостта, агресията, насилието, това, че сме толкова всемогъщи да протягаме ръце над човешки животи и толкова безсилни пред злото.
Какво искаш да остане след думите?
Най-щастлива съм била след прочитането на книги, към които изпитвам благодарност, едно необяснимо усещане, че не си сам. Това искам да остане – благодарност и успокоение, усещане, че някой вече го е казал вместо теб.
Къде отиват ненаписаните истории?
Ненаписаните истории остават да живеят в своя автор и затова пътуването никога не е с лек багаж. Поне докато не бъдат забравени.
Един ден ще се обърнем и ще те видим
Запаметена –
през ръцете, които навиват
току-що разточените кори за баница.
Объркваш се и взимаш първо сиренето,
с едно движение се поправяш.
Остава невидим за другите точният ред,
който си записала в книгата на спомените.
Ти си маята и тестото, и хлябът,
и онова, което ни събира на масата.
Postpartum разговори
Сънувам къща от бръшлян,
детето ми – как пада по стълбите.
Ти сънуваш друго дете,
което някой твърди, че си родила.
На всяка майка се падат по няколко безсънни нощи
(неизброими),
в които проверява дишането на човека,
който утре ще каже –
„ти беше добра майка“,
„ти си лоша майка“.
Никога не знаеш.
Първата ти есен, или какво видяхме заедно
Поредно неполучено писмо.
А пощальонката върви пред мен
и си представям
живота ѝ като атлас от пощенски писма.
Незрящото дете събира
есенни листа във двора на училището.
Учителката му го води през сезона
с възможността на сетивата.
Светът му хруска – експлозия от кехлибар.
С усърдието, с което той събира
цветовете на октомври във лопатата,
можеше да се научи да чете.
Или поне да заявява себе си.
Но кой тогава щеше да мълчи
с размаха на метлата
пред цялата изящност на смъртта
на слънцето, на лятото, на зеленината?
*** Как се привързваме
Как се привързваме към телата си –
не мога да спра да мисля това.
През деня нищо не забелязваме,
не помним очите,
но между ямката
се свива дума на благодарност.
Амстердам
Тук всичко е било на някого.
С тези вилици някой се е хранил.
Друг е сипвал чай в чупливи чаши,
у дома се е прибирал трети с колелото,
катинарът е наследство от баща му.
Дядото е заделил от тези грудки на лалетата,
във музея са оставени следи от чуждо падане,
плочите участвали са в танците на влюбени,
чаплата по залез всъщност
е сънят на непознатия.
Всичко тук е преживявало различно.
И дъждът във Хага е записан във тефтерите.
Ако можеш да откриеш изход,
той е тук,
където всичко е било на другиго.
Какво научих от лятото
Птиците пак се събраха,
Via Pontica тази година е над главата ми.
Стъпила здраво в лятото –
не мисля за зима.
Загубата
е цената на израстването
и това не е мантра, а истина.
Философия
В тези разговори всяко изречение е поезия.
Искам да запаметя начина,
по който разказваш живота,
как обясняваш света
и това, че вселената има предистория.
А ние сме само проводници
на светлина.
Тук сме, за да изучим вече създаденото.
Няма нищо специално във този момент,
освен че споделяме една стая.
Но са велики дни и това се усеща навсякъде.
Никой освен мен няма да се впечатли
от въпросите,
пътят на цигулките под ръцете ти,
песента на бързолетите като доказателство,
че всичко това се случва сега –
философия par excellence.
Най-топлата стая
От пет стаи – всички да сме в една.
Събира ни смехът на децата –
детство с аромат на шарена сол,
където всяка билка е от значение.
Поезията е:
Онова, което ме изважда от ежедневното и в същото време – прибира у дома; това, без което светът би бил невъзможен.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Найденова