АЛБЕНА ТОДОРОВА
Албена Тодорова живее и работи в София. През годините работи като барман, преводач, преподавател, финансист. Стихосбирките ѝ „стихотворения“ (2014) и „Единайсетте сестри на юли“ (2021) получават поощрителна награда „Иван Николов“. Списва вайбър канал със стихотворения „Поезия на крак“. През 2025 г. излиза петата ѝ книга „Да ти бъда тяло“ (ИК „Жанет 45“) под редакцията на Надежда Радулова.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
Дъх.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Като бамбук е моята поезия – цъфти, когато всичко гние. Вирее в криза като бурен.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Свързано е, да. Гнети ме дълбочината на разделението между спорещите от всички страни на барикадите от въздух.
Какво искаш да остане след думите?
Тишина.
Къде отиват ненаписаните истории?
При неродените деца.
Май
Май свършва.
Пред ресторанта
паркирана накриво бежова кола,
отвътре дъни Ник Кейв.
И свършва май.
Безкраен, както си му е редът,
и води за ръката юни
с полунощите, и със нови срещи.
А аз съм каша.
От няколко години или дни съм каша,
втечнена като какавидата,
преди да се превърне.
Размазана като слушател на Никола Петров.
Два пръста супа, забравена в хладилника от седмици – така се чувствам.
Единствено минава време,
и нещото, което се променя, не пипа мен.
Май свършва.
Музиката хлъцва и потегля.
Под похлупака сребърен от облаци
в праха софийски,
на дъното на тенджерата
край.
Пред ресторанта
паркирана накриво бежова кола,
отвътре дъни Ник Кейв.
И свършва май.
Безкраен, както си му е редът,
и води за ръката юни
с полунощите, и със нови срещи.
А аз съм каша.
От няколко години или дни съм каша,
втечнена като какавидата,
преди да се превърне.
Размазана като слушател на Никола Петров.
Два пръста супа, забравена в хладилника от седмици – така се чувствам.
Единствено минава време,
и нещото, което се променя, не пипа мен.
Май свършва.
Музиката хлъцва и потегля.
Под похлупака сребърен от облаци
в праха софийски,
на дъното на тенджерата
край.
След войната
На нивата, в която се превърна бойното поле
точно сто седемдесет и осем години по-късно,
телета.
Тогава пасище, не нива.
Кафеви, шарени и черни.
Едното – черно-бяло.
Застанали едно до друго,
те свели са муцуни към водата
да пият.
И само черно-бялото, отсам застиналото, гледа влака.
И аз го виждам, ала то не вижда мен.
Стои.
Не пие.
Чака.
точно сто седемдесет и осем години по-късно,
телета.
Тогава пасище, не нива.
Кафеви, шарени и черни.
Едното – черно-бяло.
Застанали едно до друго,
те свели са муцуни към водата
да пият.
И само черно-бялото, отсам застиналото, гледа влака.
И аз го виждам, ала то не вижда мен.
Стои.
Не пие.
Чака.
На Мария Липискова
Откакто Мария почина,
сънувам страната на мъртвите.
Там е винаги тъмно
и мога да летя.
С това разликите свършват.
Като всяка чужбина,
тя прилича и се различава от дома
по неочакваното.
Има реки без мостове
(прилика или отлика)
Има разходки, свършващи в нищото
(прилика или отлика)
Има мнозина, които ти се радват, без да ги познаваш
и такива, които те търсят, за да те убият
(прилика или отлика)
Само аз съм си същата.
Втурвам се да предложа непоискана помощ,
дращи ме гърлото.
Заставам на брега на недописаното стихотворение
и търся мост.
сънувам страната на мъртвите.
Там е винаги тъмно
и мога да летя.
С това разликите свършват.
Като всяка чужбина,
тя прилича и се различава от дома
по неочакваното.
Има реки без мостове
(прилика или отлика)
Има разходки, свършващи в нищото
(прилика или отлика)
Има мнозина, които ти се радват, без да ги познаваш
и такива, които те търсят, за да те убият
(прилика или отлика)
Само аз съм си същата.
Втурвам се да предложа непоискана помощ,
дращи ме гърлото.
Заставам на брега на недописаното стихотворение
и търся мост.
Задушница
В света на мъртвите ли влизам,
когато те сънувам?
И затова ли ме отпращаш навън сама
да търся аптека или на оглед?
Портфейлът ти тежи в ръцете ми.
Не даваш от твоята храна да ям,
все още не, все още.
Въпросът, който ме буди от сън по нощите с кашлица,
е дали сънят ще се сбъдне,
когато дойде моят ред,
татко.
когато те сънувам?
И затова ли ме отпращаш навън сама
да търся аптека или на оглед?
Портфейлът ти тежи в ръцете ми.
Не даваш от твоята храна да ям,
все още не, все още.
Въпросът, който ме буди от сън по нощите с кашлица,
е дали сънят ще се сбъдне,
когато дойде моят ред,
татко.
Поезията е:
„Дъх.“
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Албена Тодорова