Габриела Манова

Габриела Манова е родена и живее в София. Пише, редактира и превежда.
Нейни текстове са публикувани в „Култура“, „Литературен вестник“, „Ах, Мария“, „Страница“, „Кръстопът“, „Нула 32“ и др.

Пълна биография >

Дебютната ѝ стихосбирка „Навици“ е номинирана за наградата „Иван Николов“ през 2021 г.
Превежда от и на английски. През 2023 г. е избрана за преводаческа резиденция в Националния писателски център в Норич. През 2024 г. е един от преводачите в Международната поетическа конференция в Копривщица, организирана от Фондация „Елизабет Костова“.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Поезията е:

Едновременно много нужна и съвсем безполезна.

Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?

Ражда се като усещане, образ или дума, които дълго въртя в ума си. Някои неща умират там. Други решават да излязат – но как и защо, все още не зная.

Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?

Гнетят ме малодушието, несправедливостта и злото. Поезията може да изрази това – но не непременно. Не съм почитател на самоцелното писане по тема, нито на импулса човек да се изкаже по всеки въпрос. Ценно е да осъзнаваме, че има неща, които не разбираме; и болката на другите не бива да е упражнение по творческо писане.

Какво искаш да остане след думите?

Луксът да помълчим.

Къде отиват ненаписаните истории?

Чакат реда си.

Албумът

Вече не редим снимки в албуми, не тръпнем
как точно сме излезли,
дали сме мигнали, или образът е размазан.
Всичко може да бъде повторено, поправено.
Но твоите снимки са стари. Когато са заснети,
по-важното е било да има кадър, а не какъв е точно.
И когато образът не е съвсем на фокус, това е защото
някой се е засмял, докато е снимал,
или просто животът е бликал по-ярко и е излязъл
от контура. Тук си се покатерил на стълб, там – си на плажа.
Тук вдигаш наздравица, там – много си приличаме.
Тук си болезнено млад, по-млад от мен сега, и знам, че
някой ден ще подмина възрастта, на която остана завинаги.
Подреждам снимките ти в албум, за да имам бърз достъп,
когато искам да си спомня лицето ти,
макар да няма нужда – то е и моето лице.
На последната снимка в албума те изпращат войник.
Последната снимка в албума винаги е някакво обещание –
представям си, че си заминал някъде. И животът продължава.

Зъби

Да те разкъсам! Но как?
С тези хубави зъби.
Да се напия с кръвта ти.
После как да си тръгна?
Пиша ти от бивше свое тяло,
само то още иска възмездие,
само в теб като в огледало
виждам колко добре ми е
в този живот, в който зъбите
остават с мен до смъртта ми.
Да, усмивката ми е прибрана,
но и никой в мене не е гладен.

Маса

Никой не сяда на нея, не се редят трапези. Не се вечеря като семейство. И в това няма нищо драматично, просто факти и различни стомаси, и какво пък толкова в крайна сметка, но освен храненията заедно липсват и други типично семейни неща. Добре, за сюжета е. Растеш и нищо няма значение, докато не се озовеш сред хора, които ги правят тези работи, и то не само на Коледа, и започваш да се подръпваш и помайваш: Ама аз така, ама то такова, ама не съм расъл по този начин, абе, аз не съм по тия обичаи, ама не може ли да ям по-късно, а всъщност искаш да кажеш:

Моля ви, позволете ми да стана от масата. Аз просто не знам как да се държа в такова хубаво семейство.

Сребро

Дали не искам да се върна там, където
планината беше сякаш преди малко родена
и светът лъхаше на ново, и времето
спря, когато изпуснах сребърния си часовник
на пода на онази стая, в която си казвахме,
че можем да останем завинаги. Ти блестеше,
окъпан от лъчите, минаващи
през полупрозрачния, чисто нов свят,
в който някой току-що ни беше измислил.

Спи там заровено имàнето, което с теб мечтахме.

Поезията е:

Едновременно много нужна и съвсем безполезна.