Георги Гаврилов
Георги Гаврилов е роден на 15 юни 1991 г. в София. Завършва магистратура „Физика на ядрото и елементарните частици“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на четири стихосбирки: „Корабен дневник на книжната лодка“, „Пиета“, „Сините часове“, „Последният Буенос Айрес“.
Пълна биография >
Стиховете му са преведени на турски, арабски, бенгалски, испански, френски, немски, английски, румънски, хърватски, виетнамски, беларуски, черногорски.
Основни награди: Национален конкурс за поезия „Море“ 2014 г., „Бронзов Пегас“ (голямата награда) на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“, 2016 г. (за „Корабен дневник на книжната лодка“), Специална награда на Сдружение на българските писатели на Националния конкурс за поезия „Христо Фотев“, 2016 г. (за „Корабен дневник на книжната лодка“), Национален литературен конкурс за поезия и проза „…Накрай света“ 2019 г. – първо място.
Георги Гаврилов е един от основателите на пространствата за литература и култура „Хралупата“ и „Светофар“. Управител на издателство Scribens.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
Ако някой даде точно определение за поезията, вероятно това ще я бюрократизира, нека сърцето ѝ остане неясно.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Ражда се обикновено в малките часове, когато мозъкът ми обработва умората и дните, пораства при редакцията – този тежък тийнейджърски период, съзрява, когато бъде включена в книга. Дали умира не знам, дано ме надживее.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
За мен – да. Ако не е политическо, изкуството губи част от смисъла си. В последните години не страдаме от липса на глобални проблеми, които би трябвало да вълнуват и гнетят всички ни.
Какво искаш да остане след думите?
Нещо по-добро от тях, те винаги лъжат, дори и несъзнателно, просто такъв е форматът на езика.
Къде отиват ненаписаните истории?
Никъде, остават си у човека. В това има доза романтика, нещо интимно, може би най-интимното.
все същата рана
разчопляна отново и отново
да кърви
за този свят
създаден за седем дни
и разрушен за миг
осем милиарда думи
хвърлени в празния космос
с теориите маймуните и големия взрив
но взривовете тук са по-големи
конспирациите са по-големи
и маймуните изчезват
бог не ставаше за учител
нито ние за ученици
исус не ставаше за месо
нито апостолите за негово спасение
металически овации
разрязват въздуха
една и съща рана
върху черепа на Авел
в която дълбаем имената на децата си
с мръсни нокти
и немити ръце
не можеш да подушиш
бебешката му глава
но кръвта му
стара като пролетен дъжд
ухае в потта ни
предавана хилядолетия
сладка като окосено сено
кисела като вино
станало оцет
и понеже не ни е вкусно
ще пресолим и тази рана
бяло
светът няма флаг
каквото и да рисуваме
кръвта няма нация
и извън тялото
тече единствено надолу
отнасяйки философиите
и идеите и пролетите
със себе си
териториите ще бъдат превзети
само от тревата след нас
докато твоите и моите кокали
тракат все по-тихо
моцарт и бетовен
в най-сигурния бункер
3 сутринта е
и не смогваме на новинарската инфлация
никой не разбира защо никой не разбира
звездите постепенно угасват
боговете един по един си отиват
и всичко в което е вярвано
вече е само на книга
озоваваме се сами
на изоставеното летище
насред студената като вечеря вселена
никой няма да помогне
никой вече не гледа
не се правят залози
когато човек играе сам срещу себе си
слушаме тектоничните грамофонни плочи
но писъците не са музика
нито болката е чувство
болката е болка
и няма нужда от друго име
както светът няма нужда от флаг
и кръвта няма нужда да бъде
багрило
ще се появят организми
които да се хранят с пластмасата ни
ще се появят същества
които да заздравяват от радиация
ще се появят нови видове
които да обитават нашите останки
и ще търсят следи
от бедствието
което ни е унищожило
ще търсят
и ще търсят
и ще търсят
последният буенос айрес
пъпешовата светлина
подслаждаше лицата ни
и мухите се трупаха като край мъртъвци
изнасилвахме я
с яростното палене на цигари
заели почернелите от влага
дървени пейки на сепаретата
потта течеше от високото на челата ни
и пропиваше през ленените пори
с опакото на ръката търсехме
свидетелство за дума
или няколко
по-важни от вестникарските
за момент това беше достатъчно
и ние го знаехме така добре
че не беше редно да го изречем
сега си го припомням с ума
на цялото човечество
видяло първообраза във всеки убрус
първата градина прекопана
в гетсиманея
първата любов дооформена
в Юда
първия човек корабокруширал
в когото и да е от нас
Исус виси на гърдите ни и вече нищо не казва
може би това е еволюцията
от радиото на едно малко притаено място
в което си припомням последния буенос айрес
без да съм познал първия
звучи
и е хубаво
чуждото припомняне
на solitudo solis
и пъпешовата светлина
подслажда лицето ми отново
докато търси с мухите твоето
сякаш четене на вестник
може би е добре че остаряваме
и част от нещата изглеждат абсурдни
надеждата че ще се появиш иззад ъгъла
без да промениш нищо
с никой свой ход или движение
защото божественото не се намесва
надеждата че ще говорим
за дребни като цветя и бейжа-флор
подробности от един така или иначе
вече преодолян живот
надеждата на безкрайните опиянени
следобеди на века
докато обкръжено от мрак
слънцето огрява последния буенос айрес
и с нас то е така самотно
както ние сме без него
Поезията е:
Ако някой даде точно определение за поезията, вероятно това ще я бюрократизира, нека сърцето ѝ остане неясно.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Гаврилов