Камелия Спасова

Камелия Спасова е доцент по антична и западноевропейска литература и ръководител на катедра „Теория на литературата“ към СУ „Св. Климент Охридски“ (от 2023). Има две теоретични книги „Събитие и пример у Платон и Аристотел“ (2012) и „Модерният мимесис. Саморефлексията в литературата“ (2021).

Пълна биография >

Гост-лектор в Кьолнския университет (2016 – 2018). Млад изследовател към Център за академични изследвания в София (2014 – 2015). Автор е и на две стихосбирки „Парцел N 17“ (2007) и „Кеносис, книга на празнотата“ (2016). Нейни стихотворения са преведени на английски, немски, руски, гръцки, турски, румънски, датски, сръбски, италиански, хърватски, бенгалски. Редактор на „Литературен вестник“.
През 2015 г. създава π – отворена група за съвместни действия в областта на поезията и философията, заедно с ВБВ, Огнян Касабов, Мария Калинова, Юнуз М. Юнуз, Камелия Спасова, Димитър Божков. Заедно с π написва „Хаос (редакторски манифест)“ (2015) и отбелязва 100 години дада (2016), прави семинар за литература и философия.

ГЛАСЪТ НА АВТОРА

Поезията е:

понякога е пауза и прекъсване, друг път е π. Важното е да се шегува сериозно, да не се превзема и да помни, че никога не е просто думи. Ще ми се да не е само нарцистичен прилив, затова е хубаво бавно да се формира, много да се редактира и въобще с нея никога да не се избързва.

Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?

Моята поезия е фосил, останки от древни организми – замръзнали, отдавна загинали, преходни – те внимателно пазят в себе си следите и образите на различни форми на живот. Затова трябва да се копае с палеонтологическа страст, най-напред да се рови напосоки, включително в скалните отломъци край морето, в пещерите на древните митове, а после с четчицата да се отстрани ненужното и да се въобрази какво се показва наяве. Най-сетне трябва да се набави история на фигурите, които се образуват: кой е това, може би е някой си Морихий, но в кого е бил влюбен той, към какво се е стремял, от какво се е страхувал. Обичам поезията да е загадка, в която не е лесно да разбереш какво се казва, тъмна поезия. В противен случай я прочиташ, изгълтваш и забравяш. Затова често използвам странни маски, зад които добре прикривам личния си опит, възпаленията си, страстите си, преходните състояния. Те идват винаги омекотени през дистанцията на фосила. Неопитните бързо се отказват. Но винаги остава един верен последен читател, който има търпението да препрочита.

Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?

Чувствителността към времето, към преходното – към онова, което все още не е, или вече не е – е в сърцето на поезията. Тази чувствителност е фина и не тръби плакатни фрази. Спорът – социална или асоциална е поезията ми се струва безпредметно надлъгване на реторики. Поезията трябва да ни набавя език, в който да изговорим страховете, травмите, отчуждението и неразбирането си – език, който да се различава от новинарските сайтове и статусите в социалните мрежи. Това, което ме плаши днес, е нетърпимостта към страданието, позицията, мисленето на всички форми на несъгласие. И крайните ултиматуми – ако не си на моето мнение, си срещу мен. Вместо различните степени на изключване, е важно да се прави това нечовешко усилие, диалогът да продължава. А понякога усилието може да е напълно човешко – толкова просто като стискане на ръката, прегръдка, прочитане на чуждо стихотворение или някой да ти напише „Ах, Мария те обича!“.

Какво искаш да остане след думите?

Отвъд думите е вдишване-издишване. Atemwende. Това е най-простият ритъм, в който живото пулсира и намира път през противоречията. Този ритъм го има в голямата поезия, той е загнезден в езика, но остава и отвъд думите. Такива стихотворения трудно се намират.

Къде отиват ненаписаните истории?

Ненаписаните истории отиват в сънищата, от сънищата понякога изскачат в преддверието на невъзможното, но мислимо, оттам придобиват лека и ефирна форма, смътни очертания – ръцете се заемат да пишат, стават автомати и искат да изпреварят ненаписаното, но накрая ненаписаното неусетно се измъква от написаното и изплезва език.

Езерото Щарнберг

На езерото Щарнберг се върнах и заплаках
с категоричен ритъм.
Било е нощ без тъмнина
в пясъчните храмове в Нага, заровеният древен град.
Там погребах негата си и черните слънца,
нанизани на броеница, египетска
игра за неофити и безделници.

На езерото Щарнберг се върнах и заплаках
като сестра на Лудвиг лудия и неговата лебедова песен,
изпята с Вагнерови трели на два гласа,
докато потъва с категоричен ритъм.
Потъва всеки жизнен порив
към младия коняр, към лекаря без цяр
и други любими-подчинени, които подчиняват.

Потъва Нойшвайнщайн, потъвам в себе си.
На езерото Щарнберг се завръща
ритъма на категоричността,
когато спирам да повтарям,
увивам се с одеяло от камилска вълна
и намислям своите отминали животи.

Любовта като замръзване

Замръзва петъка: и грак, и стая,
и фигури от лед пробождат погледа;
замръзва Струма, юга и ръката ми –
от неизбежен ужас пръскат се стъклата –
замръзват клоните като в безветрие,
замръзва дзъннн в несвършваща вибрация –
ушите ми барабанят, главата ми бръмчи.

„Ела при мен и разкажи коя си,
студът вече няма да те плаши“ –
и дето никога не стига, стигна,
замаята замръзва в съвършени форми,
кристализират неорганичните цветя –
кажи му влюбване, кажи му вятър.

„Глупаво момиче, не залепяй в това
изречение – то е сън и мъгли,
като в улей от лед се пада
безкрайно по него, хързулнеш ли.“
Но не си го спестявам и замръзвам,
в тялото ми кристални фигури цъфтят.

Скалите на Варвара

Какво и да знае, че не може да използва аварийните изходи
и други ми ти небивали решения:
да грабне вратата и да излезе от другата страна,
като през ушна мида да се провре и да потъне до най-дълбокото,
в пясък да се разтвори и да изтече между пръстите.

Какво и да е минавала двеста седемдесет и два пъти
през всичките задънени улички и безистени –
галерии от тунели и въздушни коридори,
уж се отказала да гори и да скача през прозорците,
било детска ми ти история
като всяка със замесени трети лица и липси –
казваш, че се е отказала от изгубените наречия,
чуждите градове и езици не превеждали случая.

Няма гаранция, казвам ѝ, че двеста седемдесет и третия път
пунктирите по лицето се изправят в овални очертания,
враните по дърветата пускат гравитацията
да ги отнесе на обратен каданс.
Ето: вместо да пиша – грача с меки пера, гра-га-гак,
губя своите основания.
Само скалите, глухи относно каквото се знае-незнае
и прочие тайни, образуват бавно своите неми вкаменелости:
фигури на отложени желания, уталожени желания във фигури.

Скарабей

Скарабей в пустинята, златен, ала малоопитен,
влачи дните си, влачи кръглото на следобедите
без дрямкa. Северните ветрове хвърлят пясък в очите.
Устата ми се пълни с пустиня, полепва златен пясък
по кожата, езика и древните папири. Скарабеят пренавива
между рогата си хиляди слънца
и хиляди луни. Едва тогава ще заспи.

Само леко разсейване и пропадат години
усилено протакване: вървене-влачене-вървене –
на прах и пясък до синьо да мълчат желанията, да съхнат
в маряната на преглътнатото, ала все така възможно,
да се разтвори времето, телата и красотата по кожата ти рано сутрин.
В крайна сметка всичко е налично,
препълнени изби с вино и нега преливат в други къщи.

Така че тихо-тихо, добрият скарабей не бърза,
неговият улов е да търкаля синьото кълбо 1000 дена.
Резките движения не ме привличат повече,
едно от тях и всичко е напразно, празно като в новолуние,
когато кръглото гори, керванът крета и мен не ме държи.
Пустинята събира слухове за теб наместо стари ръкописи.

Любовта като бавно изкуство

Дебилите на Кьолн се обичат,
не се престорват, че от тях зависят
икономическите кризи и климатичните промени.
Знаят – не зависят, затова не бързат.
Същински паяци, провисват в нищото,
изпускат пара, бавно дъвчат, пухтят, татрузят се,
намират на какво да се разсмеят,
дебелите им пръсти се притискат здраво сплетени
или напридат времето по тях наместо хурки,
мотаят се в спирали ръчно бридани и нищо не претеглят,
те могат да обичат до безкрайност.
Нямат друго и на другиго не пречат.

Кьолн е тъкмо място да се влюбиш
и никой да не те заподозре.

Последният читател

Последният не се страхува, пълен и прозрачен, той прелива.
Вън от меланхолията на бялата мъгла и епидемията,
на лепнещия дъжд – април е – и взривове от рекламите,
писъците на разгонени деца и котки – знае:
светът се е развързал, напуснат от бедните си обитатели,
прогизнали от смешни страхове и кухи сънища.

Последният читател не използва електричество,
а пали кротко свещите в спалнята,
чете преди заспиване поезия
и се вълнува някак непресторено,
в него всичко е минало-небивало
освен страстта по чуждия живот.

Последният е сит и се задоволява с малко –
вода с джоджен и лимонов сок,
хляб, подут и парещ, сол, масло
или каквото свари върху дървената маса,
накрая – чаша топло мляко срещу нерви.
Когато дъвче, дъвче бавно,
разтапя с лекота материята на света,
така ръцете му разтварят страници,
зениците горят в лилаво-огнено,
наместо сълзи восък капе от очите му.

Последният читател на поезия
въобще подхожда към задачите на битието
без паника и без припряност.
Не ни остава друго освен да му се отдадем,
той знае как с нас да се разправи,
при него нищо не е само буква и всичко почва да гори.

Унес

В очакване последният читател
да ме убие – катранени стрели, камшиците
на времето, стъкла и стъкленици на покоя.
Неговата кротост съвсем не позволява
подобни жестове на плам и безсловесност –
кой къса, реже, жили и боли, кой кой.
Напротив, той е многотърпелив
и с глупости не му се занимава,
патетиката не може да го изкуши,
той само понякога се зверски
изморява, очите го болят, главата му тежи,
боде с дългите си пръсти по скрижалите
и ако умората го задуши, без сам
да знае, ще заспи. И няма кой да ни чете.
Това е краят.

Поезията е:

Понякога е пауза и прекъсване, друг път е π. Важното е да се шегува сериозно, да не се превзема и да помни, че никога не е просто думи.