Кристина Апостолова
Кристина Апостолова е родена през 1989 г. в Стара Загора. Прекарва детството си в Провадия. Завършва Икономически университет във Варна, специалност „Международни икономически отношения“.
Пълна биография >
Нейни творби са публикувани в български и чуждестранни антологии, сред които „Литературни бесилки“ („Сиела“, 2014), „Зоната“. Антология за съвременна българска поезия („Арс“, 2017) и Swirl Of Words / Swirl Of Worlds (PEER & Shoreditch Library, London, 2021). Има публикации в различни онлайн издания под името Кристина Кунева. „Калима“ („Scribens“, 2021) е първата ѝ книга с поезия.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
Сладките сокове, които зреят в нас, докато минаваме през наглед обикновени събития и случки. По невидима команда ръката на дядото, която пише с тебешир върху дъсчица, забавя още повече своя ход, а срещу нея се завърта графитът, набързо надраскан на стената две улици по-надолу. Изведнъж си в онова състояние, в което всички чувства имат имена, и ти с удивление преминаваш през тях – все едно си дете, което върви между току-що простряно пране. Целият звъниш с нещо, което, дори и да е мъка, пак ти носи наслада.
И спасение, разбира се.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Казват, че родилките са в пространството между живота и смъртта. И ако това е вярно за раждането на дете, много е вероятно и раждането на поезията да се случва в същото пространство. После, както и истинските деца от плът и кръв, и поезията има нужда от грижа, докато е още крехка. От любов, от това да се отзовеш, щом те повика и да поставиш нуждите є на първо място. А съзряването идва с отхвърлянето. Смъртта на поезията също би могла да дойде с него, но много по-вероятно е да дойде с отлагането, със забавянето и пренебрегването. Все пак ми се иска да вярвам, че поезията не умира, само хибернира истински, когато не е в благоприятна среда (и не говоря за социална, макар че и тя има своята значимост).
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Няма как изкуството да не е свързано с проблемите на нашето време – колкото и да се опитваме, то е изтъкано от нашия вътрешен свят, а той не може да се осъществи в състояние на вакуум. Човечеството за първи път така масово има възможност да прекарва повече време в мислите си – вместо физически ежедневно да се бори за оцеляването си и без да се налага да живее като Диоген в бъчва – и изправено пред техния хаос започва трескаво да се опитва да ги категоризира. Добре е да не забравяме и царския път по средата. Мисля, че това може да стане като си припомняме, че и опонентите ни са хора. Всъщност, много е вероятно, ако утре изпаднем в беда на улицата, те да са случайните минувачи покрай нас.
Какво искаш да остане след думите?
Ако честно сме извървели разстоянието от чувството до думата и обратно, може да остане яснота и вътрешен мир. Възможно е да се раздвижат атрофирали мускули на нефизическото ни тяло и да усетим лекота там, където сме забравили, че може да съществува – нещо, което е можело и лесно да се получава, почти с усмивка, почти като забава. Или, ако сме отместили камъка от змията, тя може да ни даде дар за награда. Но все пак, най-добре да остане мир и тишина.
Къде отиват ненаписаните истории?
За тези от племето на разказвачите, ненаписаните и неразказаните истории се навързват като бримки на едно въженце, което периодично затяга диафрагмата и бавно втвърдява реките в тях.
ПОЛЕ ОТ МЕЧКИ
КАМЪК
когато птицата долита,
на плажа са само океанът
и тълпа от обли камъни
птицата ляга върху един от тях,
стопля го и чака дълго
когато си отива, камъкът е неподвижен
сред множество твърди тела,
неспособен да тръгне,
студен и тежък,
камъкът
гледа
ЛОНДОН
където нощем Дилън Томас хапе прасците
на белите си музи,
денем карантиненото небе кипи от живот –
гарвани и гларуси летят в отрицателното море,
в не-морето нагоре от хоризонта
Лондон,
където кротко пускам музика за слона в стаята,
той никога не забравя,
затова му подбирам най-деликатните звуци –
един стъклен Тайк* с червен ореол свобода около челото,
побран в апартамент на Бърдет Роуд,
твърде голям, за да може да скочи от прозореца
и все пак има някаква велика синхронност в това –
бавно кървя, орхидеята бавно цъфти,
ям филия с лютеница
и очаквам луната в рамката на прозореца
дано да не видя самолет
във време на световна карантина,
бих умряла от любопитство да разбера
къде отиват пътниците му,
наистина ли животът продължава
непоносимата шега на битието –
ние имаме срок на годност,
по-кратък от въпросите
* Тайк е женски африкански цирков слон, който през 1994 г. бяга от представление. Тъй като полицията не успява да го залови, той бива застрелян на улицата.
ЛЮЛЕЕЩИЯТ СЕ ГРАД
този град беше толкова пъстър,
жив, пулсиращ, шеметен,
завърта те все едно си кóнче
на полата на гигантски дервиш
в този град беше целият свят,
а в него – и аз
или може би просто
раменете ми бяха още остри,
а помежду им – просторно
когато се прибирах,
влакът внимателно пъплеше
по линията на града,
която разделя деня от нощта,
и аз седях като пръчка от захарен памук,
бавно навивайки около себе си
тънката нишка на многоезични смехове
и зърнати за кратко домове
с вдигнати щори
спомням си фенерите
между гарата и небостъргачите,
а по средата –
диамантените търговци и златарите от Хатън Гардън,
таванските стаи, към които се шмугват нещотърсачите
с татуси по лицето и крещящи аксесоари
пазарът с риби, питки и питиета,
много от които познавам на вкус, но не с имената им,
Флийт Стрийт и Дикенс,
мокрото туловище на реката
и подземните ѝ сестри с влажни муцуни
ароматът на жасмин от чая в библиотеката
в която книгите са със замръзнали криле от страници
в огромен купол от земята до тавана
на всичките четиринайсет етажа
тук няма нужда от повече
достатъчно е да научиш имената на хората и улиците
и ти стига, за да се замаеш
накъдето погледнеш –
метафора
И ОТТУК МИНАВА РЕКА
в този двор, където всеки камък
от години знае другия
и прахът от всяка ниша ми е познат,
само книгите съдържат
хиляда и една тайни
мястото тук е предостатъчно
по разбитите улици няколко минувача,
меки и сякаш пухени,
бавно мъждукат с цигара
в градчето всичко е по-меко
и покрито с прах – както си му е редът
ако беше дом, този град
щеше да мирише на старо дърво
и дантелено плетиво
понякога тук нещо натежава
и като една нивеляшка,
като роли поли
се затътрузвам нагоре,
несръчно стискам между пръстите този дъх или онзи
и стигам църквата
застанала в средата ѝ –
срещу мен Исус с хляба,
зад мен олтарът за починалите –
поне тук, накъдето и да падна,
има кой да ме хване
Поезията е:
Сладките сокове, които зреят в нас, докато минаваме през наглед обикновени събития и случки…
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Апостолова