Мария Калинова
Мария Калинова е родена на 11.06.1983 г. в Сливен. Завършила е българска филология и магистратура „Литературознание“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Публикувала е книгите: „Окото“ (2004), „Подножието на вечерята“ (2008), „Детство и интелектуална история у възрожденските автори“ (2012).
Пълна биография >
Водещ на броеве в „Литературен вестник“. Редактор на поредицата за съвременна поезия и проза „Нова Българска“ в издателство „Фондация Литературен вестник“. Преподавател в Софийски университет.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
за да знаем, без да разбираме. Поезията е неуловима и неопределима, не може да бъде схваната нито през формални признаци, нито чрез някакви жанрови правила. Тя се изплъзва на хората, които се опитват да я осмислят, затова не можем да я дефинираме. Тя се случва отвъд хоризонта на понятното и понятийното.
Поезията е изпращане на послание, което не може да се контролира, не могат да се предвидят ефектите ѝ върху другия. Когато пишеш, винаги поемаш риска да не бъдеш разбран. Поезията е акт на доверие и уязвимост, но поетът не знае на кого говори. Може би затова той стои толкова близко до лудостта, но не е луд. Поезията е дълбоко лична и същевременно отворена към всички. Тя се ражда в напрежението между собственото – личният стил, подписът – и общото. Там, където смисълът се колебае и думите придобиват непредсказуема сила.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Важно е самото обръщане, заговарянето, началото. За мен поезията няма край, каквато и форма да є придадем, тя ще бъде събитието на незавършеното слово. Затова и ми е трудно да се впиша в жанра на „едното стихотворение“, което проф. Цочо Бояджиев по особен начин цени. „Едното стихотворение“ от перспективата на едноименната антология е нещо като встъпително съдържание на книга, която си писал непрестанно. В по-баналния смисъл на „едното стихотворение“ винаги ми се е искало да противопоставя „серията“ в поезията. За мен сериозното няма как да не прави серия. Гротеските и портретите на Франсис Бейкън са поразителни със своята хегелианска сила, разлагайки „романтичната художествена форма“, довеждайки изкуството до неговия край и повтаряйки в серия края на изкуството изобщо. За Бейкън краят е крайното в изкуството, което се повтаря отново и отново. Творбите му са сериозни, но имат външната конструкция на шега, в начина, по който субектът изчезва в процепа на серията, в начина, по който субектът става шегата на прекъсването. В българската поезия Мария Липискова, светла ѝ памет, работеше отдадено над подобна форма. „Не-снимане“ (2013), която излезе през „Литературен вестник“, е идеален пример за книга с подобни конструкции.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Тревогите, но и разочарованието ми, са свързани с вечността. По отношение на „полиса“ – гнети ме завръщането на политиките на вечността в по-глобален аспект. Тази политическа идея за времето, че бъдещето е предсказуемо, няма алтернативи – то вече се е случвало в миналото, вечността е едно замръзнало „велико“ (и задължително „патриархално“) минало. В крайна сметка вечността е краят на бъдещето. По отношение на „пойезиса“ – същото разочарование. Личният ми протест е срещу „поезията на вечността“ – несъмняваща се, самоидентична, оцелостена чрез средствата на отминали ритми и рими – разбираема поезия. Предпочитам Angst от непредсказуемото, но и „трепет“ пред обичайното.
Какво искаш да остане след думите?
Шегата. Субективната шега. Думите са само средства за записване, за „докладване“ на реалността. Ако мисля за онова, което остава след думите, то ще е във връзка с тяхното разпадане, освобождаване от тях. Това е и някаква кулминационна точка в творчеството, навярно илюзорна, но все пак тегли към себе си – да се освободиш от предписанията на думата, от предписанията по отношение на художественото съдържание във форма, от предписанията на онова, което е позволено да се каже. Всички тези предписания, които произтичат от различните традиции и традицията изобщо. Какво тогава остава след думата? Някакво свидетелство за гениалност? Нищо подобно. При разпада на „думата“ онова, което най-навярно се случва с поета, е разкриването на вътрешната контингентност, съвпадението му с думата. И това е от порядъка на хумористичното. Това осъзнаване, че ти си непредвидимото „вътре“ на самото нещо, от което се опитваш да избягаш, да преминеш отвъд, да бъдеш след него.
Къде отиват ненаписаните истории?
Ненаписаната история е възможност, жест преди изричането и заговарянето. Онзи момент, в който езикът още не се е случил, но вече е възможен.
ЛЮБОВНИЦИТЕ ОТ КРАЙНИТЕ КВАРТАЛИ
Какво знаете за най-обикновеното развлечение,
как се забавляват невидимите и какво е
тяхното израстване зад ниските покриви,
неумението им да съблазняват с думи,
но вместо това глупавият екстаз по лицето им,
който никой не вижда,
никой не вижда
любовта на обикновените.
Напускането на несъвършената плът,
неумелото скриване зад одежда от въздух,
политаш далеч от угасналото тяло на деня,
зачервени от страст, кръвта, през която тече
влиянието от неземното, но това всъщност, мислиш си,
че те изравнява, за кратко познаваш небесните тайни,
да, тайната ще изравни неравенствата, ще ни направи цели,
но първо, ще пълзят един в друг, унижени от любовното
несъвършенство, изкривени от безсмъртие, задимени
от облаци, това е любовта, на която вярваме,
уморени, после няма да имат сили да говорят,
умората им е по-реална от всяко лицемерие,
вечно необходими един за друг дори разделени,
заспиват безполезни под разпределения свят.
И ето така, най-обикновените се завръщат
в телата си.
МОЯТА РЪКА ЛИ, КОЯТО СЕ ПРОТЯГА
Това, което получих от него, беше празна,
хлътнала кутия, на която са написани думите
„Юлия, недостижимата, Юлия, чудовището“ –
вдъхвах уханието на изгубените снимки,
представях си, че аз съм Юлия, после със
срам затварях капака и оттеглях ръцете си.
В същата тази самотна година Жак Дерида
говореше за чудовището в хотел „Хилтън“,
в университета имаше семинар за Хайдегер,
а в Студентски град започна някаква авария –
до моя блок се беше спукала тръба и от нея
се оказа, че времето започнало да се излива,
изтичаше без полза и буйно се пилееше,
събираше се за кратко и тръгваше надолу.
[Нейната ръка ли]
Нейната ръка ли, която се протяга (но накъде се протяга),
неговата ръка, която отчаяно звъни (но на кого звъни),
ръката, която не помръдва или работи по чужди къщи,
ръката, нямаща изтънченост, и протягащата се ръка,
шепата, когато просим, дланите, сплетени в молитва,
ръчището, което се стоварва върху непослушното дете,
юмрукът на недоволния, насоченият джобен пистолет,
хващането на перото, тракането бързо по клавиатурата,
не спирай, продължавай да ми разказваш за теб и Юлия,
как така на влюбените ръцете се откъсват от корпуса –
не трябва да включваш лампата, да ги поглеждаш,
целуват дясното рамо на другия, целуват лявото,
целуват дланите. „Не ги поглеждай“ – това се повтаря
в мита за двете влюбени тела, телата се раздвояват,
роят се в пръсти и всеки техен пръст преминава
в още пет подвижни, умалени и реални пръста,
ръцете, показваш ми сега, са мястото, където
тялото безкрайно и неумолимо се разкъсва.
[Но по-нататък]
Но по-нататък – сред кацналите стимфалийски птици
виждаш Юлия за пръв път и тя тайно те е примамила
да участваш във вълчите дела на страстта,
да се оставиш удоволствието да те плячкосва.
[Но постепенно]
Но постепенно леглото станало твърдина,
завършващо с острия ръб на водопад,
а той прераствал:
в огромна индийска смокиня, обърната надолу и висока,
колкото разпадащ се панелен блок от крайните квартали;
тогава са заплували чаршафите из стаята, заплашвали са,
че няма да получиш никакво предупреждение, когато тя
полети с разперени ръце, изчезне зад ръба на спалнята:
ще се освободиш от Юлия завинаги, за да си смешник,
отчаян, губещ, под плясъка от знамената на завивките.
[Но защо ли]
Но защо ли? Защото залоквена е дупката във времето,
не познаваш безкрайния копнеж, ще се пропилееш
в малки тайни, ще си евтина, Юлия, недостижимата,
Юлия, чудовището.
[Ще се надвесиш ли]
Ще се надвесиш ли през ръба, разперила ръце,
ще предусетиш ли празната бездна отдолу.
Чуваш ли как бучи водопадът и как кръвта
се изкачва по гигантското дърво.
Сокът издува юмрученото сърце.
Сигурно те завладява ужасът,
завива ти се свят, започваш
да бълнуваш.
А аз най-накрая ще престана ли
да се преструвам. Не се преструвам,
че имам ръка, започвам да имам такава
и да я протягам.
ПОРТРЕТ 2024 – 2025
Бързат влаковете на вечността, пак ще се напълнят,
на миналото кръвоизливът започва да струи през
шевовете на пролетните дрехи, излъчва се от саковете,
този седефен блясък, начало на прибирането, тръгнали
се запознахме, пренасяхме книги, книгите ставаха на прах,
който дишахме, искаш ли да бъдеш моята утрешна жена,
ми каза ти, но сега почакай, сега е път, бързоструен път назад,
а аз исках поне да се страхуваш, да сядаш на липсващ стол,
розовата ти плът гротескно и странно да се изкачва
по двата ската на сгънат вестник, разкъсан от настояще,
да си най-уплашеният човек, но изведнъж се чуха гласове,
лъжем ли, подхванаха едни, о, как лъжем, отвърнаха други,
над вечерта надвисна мръсен въздух, насред океана
продължаваха да се строят острови, неофашистите биеха
самотно животно, футболистите пиеха мате, такава е
вечността, си мислехме, и после вкупом се закашляхме.
Такава е вечността, всички бързахме, насядали в гръбнака ѝ –
безсмъртен и скован, виждахме кашлящото си отражение,
както и четка на непознат художник, как се опитва да рисува
върху нашите портретите, да наслагва маслени бои,
но ние много мърдахме, все повече се местехме.
НИМА СКЪРБИМ В БЕЗВЕТРЕНИТЕ СИ СЪНИЩА
Нима скърбим
в безветрените си сънища, заспали
насред отломки стъкло и слюда,
купчини раковини, безметежен камънак.
Унили сме, малко унили.
Но как изглеждаше чудото, помниш ли,
как изгряваше над бензинени палта,
издухваше от слънцето късове вестници,
насред палеща дрямка как се пълнеха тела
подобно делви с вик и преливаха, как върбите
плачеха молитвено по бреговете на света
и всевъзможното ни застигаше.
Сега сме отмерени, не се разпознаваме
и бавно се оглеждаме –
толкова дълги бяха дните на приспособяването.
Но нека чуем каквото знаеш, а ти не знаеш нищо,
изкуфяло старче, въпреки това, говори
(прилично е сега да ти дадем думата).
[Влиза старчето с овчарски кавал.]
Тяло приведено, олекнала глава,
цял живот ходил с овцете и чакал,
зимата носел агнета на раменете си,
пасял ги. Това било. Друго нямало.
Но не се чувствал бездомен,
тревата била благосклонна,
обичал да разговаря с животните,
знаел ги по име. Това било. Друго нямало.
Но ето, че доживял до най-големия ден –
и той заразказва за чудото, как свалил калпака
и останал гологлав. Над него се изливал
дъждът на Тенево. Някъде много далеч
огромна камбана кънти. И той отваря
жадно уста и дъждът вали в нея,
жадно пие капките, дъждът над Тенево,
Жадно. Пие. Капките. Отваря уста и пие.
И това ли е чудото, попитахме? Това било.
Друго нямало.
Поезията е:
за да знаем, без да разбираме. Поезията е неуловима и неопределима, не може да бъде схваната нито през формални признаци, нито чрез някакви жанрови правила. Тя се изплъзва на хората, които се опитват да я осмислят, затова не можем да я дефинираме.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Калинова