Наталия Иванова
Наталия Иванова е родена през 1992 г. в гр. София. Завършва специалност „Журналистика“, а след това и магистърската програма „Преводач-редактор“ в Софийския университет. Работи като редактор в медии, a понастоящем – във фондация „Герои на времето“, която управлява най-голямата платформа за доброволчески инициативи в страната.
Пълна биография >
Участва като автор и редактор в отделни проекти на издателство Scribens. През есента на 2020 г. излезе първата є стихосбирка „Човек с бинокъл“ (изд. „Арс“) под редакцията на Марин Бодаков и с подкрепата на Национален фонд „Култура“.
ГЛАСЪТ НА АВТОРА
Поезията е:
ядката на човешката душа.
Какъв е животът на твоята поезия (как се ражда, как порасва, как съзрява, как умира)?
Ражда се спонтанно, обикновено само един стих. След това около него или порасва цяло стихотворение, или остава само бележка, нахвърляна из тефтерите. Случва се това да е краят на живота му, но нерядко се връщам към него след месеци или дори години и тогава се оказва, че му е дошло времето, и го дописвам.
Изкуството свързано ли е с политиката и проблемите на нашето време? Кои проблеми те гнетят?
Да. Гнетят ме насилието, липсата на съпричастност, лекотата, с която се извършват жестокости. Войните. Също така летаргията, до която се докарват хората – липсата на всякакъв интерес към обществения живот извън личния комфорт.
Какво искаш да остане след думите?
Вълнение.
Къде отиват ненаписаните истории?
В съкровените разговори. А понякога са просто последното ти самотно убежище.
*** Не мога да отнема болката ти
Не мога да отнема болката ти,
но мога да я разбера –
оттук изглежда като сянка, която пада на очите ти.
Когато ме поглеждаш, виждам страх,
но повече от всичко виждам,
че ме търсиш.
Като дете, което паднало, поглежда раната си
потънала във бистра кръв –
и сетне майка си –
да каже, че ще мине и че си юнак.
И аз те галя, галя те и обещавам,
с любов, по-кротка от бодличката на бор,
любов – вековен камък, легнал в планината,
че ще мине.
Без да мога аз да водя битката ти,
без да мога да се скарам някому,
без да мога даже да те уверя –
ти обещавам.
Защото иначе какво остава:
да се предадем, когато
животът бе така добър
да ни предложи и утеха:
да се погледнем,
да сме още там.
СЪН
На поляната оставена е пещ,
до нея свещ гори, а във пещта – човекът спи.
На сутринта от восъка поникнали са минзухари –
черни и самотни,
отправили нагоре взор.
И майски сняг покрива ги,
а от пещта ухае на асфалт и пролет,
но човекът спи.
Деца надбягват се да видят,
последвани от техните гледачи,
замислени за дребните задачи,
но спи човекът.
И вдигат се огради от метал и електричество,
и пада върху тях гранитен дъжд,
пещта е вече собственост на някого,
но човекът вътре спи.
Спи в обятията на младата си майка,
която сочи към земята и му шепне:
„Цветята тъкмо са пробили почвата и чакат да ги видиш“.
Но човекът вътре спи.
*** Бе дълго време
Бе дълго време ден, а след това
започнахме да чувстваме умора.
Изпратихме веселието с почести
прибрахме столовете, скътани на двора,
и зимата настъпи.
Зачакахме, със теб закачахме, завити под юргана и прегърнати,
трогателно банални бяха делниците и никой не пропусна да закуси,
от радиото се чуваха балади, войни се водеха с познати постулати,
приятелите идваха на гости и бръчици обграждаха лицата им,
задавахме въпроси, но внимателно:
така например: как си иначе?
Иначе: постарому –
ще значи да не питаме за истината.
За иначе необяснимата тъга.
Дали случайно само ние я изпитваме?
Дали случайно само ние
останахме завити под юргана?
И столовете все така остават, изтъркани от слънцето на двора,
прибрани все за следващото лято,
което неизбежно идва.
Защо тогава чувствахме умора? Защо тогава някак все не идваше?
Но ние сме добре, добре сме иначе.
Дори във този мрак се виждаме.
Очите ни все още светят –
като захвърлени бижута сред боклука.
СОФИЯ, СЕПТЕМВРИ
Как само те обичам вечер,
вървя по уморените ти улици и слушам
самотен телевизор как цъфти
и гласовете му не казват нищо
а ние тук сме
тротоарите не свършват никога
от плочките израстват блокове
във всеки съм живяла
в никой
а спомените като прашен хол
подреждат се в един и същ следобед –
излизам, мамо –
от едно дете
което оттогава се прибира
ти знаеш всичко за това
и всичко после –
свидетелят на вечери и сутрини
на първата любов и на останалата
на тайните ми срещи и раздели
тогава бог ли си или добър приятел?
аз няма да признавам нищо
сега сме тук:
ти – все по-същият
и аз – простила, че след мен оставаш
още
РАЗГОВОР
Кога ли ще те разбера,
безславно мое тяло,
застъпило живота с нокът;
бе там и страдаше за своето –
навярно по неволя те подведох
с близост някоя,
с внезапното докосване до нещо,
което е веднъж, a си го спомняш като вечно,
но в тих следобед,
когато почвата е мека,
а слънцето е косо както всяка есен,
ще чувствам, че ми казваш всичко,
ръката ти ще хвана сякаш чужда е
и най-накрая ще поискам прошка.
ВРЕМЕТО Е НАШЕ
3.
Не ни застигна страшно бедствие,
нито пък изгубихме, за ужас, нещо.
Ние просто бяхме тъжни,
па̀рите се сменяха с мъгли,
пред блока котките умираха,
вечер се прибирахме унили,
разбира се, понякога съвсем добре,
поне така би трябвало да бъде.
Всичко иначе остава някъде,
запомнено дотолкова, доколкото,
докато режеш лук във кухнята под наем,
внезапно нещо малко те пробожда,
заровено под мислите за другото,
внезапно някакъв следобед се оказва важен,
не, прости – най-важният –
как седнал си на пейка и броиш
листата, изпопадали в краката ти.
ОНЗИ, КОЙТО ГОВОРЕШЕ
Видях тогава ръката ти да размества въздуха,
вероятно си говорел, защитавал си се,
стискаше я в юмрук и я отпускаше
като човек, който силно вярва в нещо,
и разбрах, че образът ти пред мен е вече минало –
оттук насетне ще те виждам като през мъгла,
още скрит в потайната гора на непознатото,
моят вик да дойдеш само щеше да те изкара на верандата,
където си седял в следобедите преди нашата среща,
но ти никога нямаше да прекрачиш напълно своето обиталище,
затова знаех, че ще се връщам в долината на този спомен
и в мига, когато срещу ми проблесне заплаха,
ще се пренеса тук и ще легна във високата трева,
за да помня или да си представям –
ако въобще има разлика –
че си бил смел и си обичал,
че си бил смел и си говорил за това.
Поезията е:
ядката на човешката душа.
СВЪРЗАНИ АВТОРИ
Иванова